ДЕСЕН БЛОК БЕЗ ГЕРБ Е КАТО ЛЯВА КОАЛИЦИЯ БЕЗ БСП

    Още с избирането си за лидер на ДСБ Радан Кънев доказа, че е марионетка на Иван Костов – сивият кардинал на дясната политическа сцена. Тази рокада напълно възпроизвежда ситуацията с Лютви Местан и Ахмед Доган, при която бе извършена фиктивна смяна на стария лидер, който обаче продължава да управлява фактически. Цялата риторика на Кънев се състои от почти буквално зазубрени реплики на Командира. Някои ще кажат, че приемствеността в политиката е хубаво нещо и принципно ще бъдат прави. Но сляпото доверие на Кънев в Иван Костов е нещо повече от приемственост – то е зависимост. Но точно заради тази си покорност той е избран от лидера за негов заместник. Да бъдеш зависим обаче от човек, който с боричканията и раздорите, които създаде в СДС и в дясната област, доведе най-голямата дясна партия до разцепване на множество отломки, е опасно. Следователно, за да разберем мотивите и поведението на Кънев, трябва да познаваме същността на човека, който дърпа конците му – Иван Костов.

През 2004 г. Костов напуска СДС, отцепва част от депутатите и симпатизантите и създава партията ДСБ, на която е неизменен лидер до 13 май 2013 г.. През 2009 г., изправен пред провала на проекта си, той успява да се прилепи за СДС и чрез създадената Синя коалиция влиза в 41-вото народно събрание. Горе-долу по това време се ражда вицът, че Костов ще се бори за тотално единство на синята идея, докато не остане само той.

А отношението на Костов към българите извън демагогските му шаблони е видно от речта му на XIII Национална конференция на СДС през 2002 г., в която ги нарича „народ в кавички”, обиден на избирателите заради „отказаната” подкрепа при тежката загуба на изборите през 2001 г. Като резултат от саботьорската дейност на Костов в СДС, от близо 2,5 милиона избиратели, които подкрепяха сините по време на президентските (1996) и парламентарните (1997) избори, днес, както се вижда, те се свеждат на малко повече от 200 000. Това е колосален провал и негов извършител е именно този човек. На този продължил повече от десет години упадък Костов гледа типично в негов стил единствено като чужда вина. Освен разбиването на СДС, най-големите грехове на Иван Костов по време на неговото управление са: неразкриване досиетата на служителите на ДС, което болшинството от народа и пряко неговите избиратели очакваха от него; липсата на каквито и да е стъпки и дори индикации за лустрация на агентите на Държавна сигурност и комунистическите функционери от периода преди 10 ноември 1989 г.; укрепването икономическата власт на червените капиталисти и мафиоти; безогледнатаприватизация и продажбата на хиляди, вкл. и стратегически предприятия на смешни цени и пълната липса на постприватизационен контрол; продажбата на тецовете Марица 1 и Марица 3 и договарянето на изключителнонеизгодни за народа условия за изкупуване на електроенергията им в продължение на десетилетия; отсъствието на каквито и да е опити за разкриване на крупните престъпления, извършени до този момент в политическата, икономическата и финансова области (финансовите пирамиди, банковите фалити, кредитните милионери и т.нат.), чрез които бяха ограбени огромна част от националните ресурси.

Поведението на Радан Кънев и ДСБ спрямо ГЕРБ трябва да се разглежда именно в светлината на личните отношения на Иван Костов към тази партия и преди всичко към нейния лидер. Фаталният момент настъпва, след като се разбира, че Костов напразно е ходил във Военната болница да носи цветя и бонбони на бъдещия премиер Бойко Борисов и когато се оказва, че Синята коалиция не държи „златното ключе“ за участие в управлението на страната. Всъщност целта на Иван Костов е била да се присламчи към ГЕРБ, за да може да влезе в ролята, която играе ДПС в брака им по сметка с БСП, където социалистите са напълно зависими от партията на Доган, поради невъзможността си да съставят правителство без нея. Така БСП е в пълна зависимост от ДПС и лесно се поддава на техния рекет. Точно в такъв политически изнудвач е жадувал да се превърне и г-н Костов и затова несъгласието на лидера на ГЕРБ жестококо го е наранило. След отказа на Борисов и особено след като случая с визитата му в болницата се разчува, Костов се чувства лично оскърбен и развива тежка антипатия и неприкрита враждебност към лидера на ГЕРБ. Оттам произхожда и органическата ненавист на И. Костов към тази партия, т. е. истеричният му тон се основава не на принципи, както той иска да ни внуши, а на лично отношение.

Освен това Костов, с прословутото си тщеславие, изпада в силна депресия когато новосформираната партия ГЕРБ бързо печели симпатиите и гласовете на дясно мислещите граждани, които той грешно смята за свой актив по презумпция. Парламентарните избори през 2009 г. недвусмислено показват, че в дясното пространство се е появил нов субект от най-голяма величина, чието присъствие и тежест не могат да бъдат подминати лекомислено, освен от силно пристрастни и необективни хора. Костов разбира, че с удобното му популистко ораторствуване, което се основава само на празни думи и с което досега е печелил привърженици, вече е свършено. Заслепен от суетност и високомерие обаче, не осъзнава собствената си вина за катастрофалното положение, до което сам е довел не само откъснатият от СДС фрагмент (ДСБ), на който той се изживява като горд собственик, но и „синята идея” и десния проект като цяло. Търсейки вината винаги у другите, Ив. Костов отново намира удобен „виновник” за падението си – този път това е лидерът на ГЕРБ Бойко Борисов, към чиято особа са фокусирани, в съзвучие с пропагандата на БСП и ДПС, злословията и отмъстителните му внушения, с които той подвежда подло своите фанатизирани адепти и немалка част от непросветената общественост.

Точно от тази гледна точка можем да разберем антиГЕРБ държанието и риторика на Радан Кънев, които той демонстрира верноподанически веднага след избирането му за лидер на ДСБ.Пред Дарик радио Кънев обясни защо ГЕРБ нямат място в новото бъдещо обединение:
„Но не и ГЕРБ. Не го казвам с враждебност. Хората, които представляваме, на които търсим доверието, много ясно са показали, че за тях ГЕРБ не е алтернатива (в същото време те са показали, че ДСБ също не е тяхна алтернатива – Виктор Кордон). ГЕРБ бяха силни на тези избори, те ги спечелиха. Те общуват добре с избирателите си. Мобилизират ги, само че стотици хиляди българи гласуваха или за партии, които рискуваха да не прескочат бариерата, или разочаровани от това, че ние сме малки и разединени останаха вкъщи. Ако харесваха ГЕРБ, вратата беше отворена. Щом не са минали през нея, как да мина аз през тази врата, това би било предателство“.

Новият председател на ДСБ казва още:
„Получихме оферта от г-н Бойко Борисов, за да участваме в единен десен блок, но ГЕРБ не е алтернатива в българската политика. Предложението на нашите приятели от „Синьо единство“ за подновяване на предизборната ни платформа е добре прието. Важно е да си сътрудничим с тях, но това не е достатъчно. Публично, открито и смело ще вървим към единодействие на десницата”.

    „За мен всяка една реформаторска партия, която е демократична, проевропейска и не смята, че ГЕРБ е алтернативата в българската политика, има своето място”, обяснява г-н Кънев.

Виждаме, че основният акцент в изказванията на новия лидер на ДСБ (в отличен унисон с позицията на задкулисния манипулатор Иван Костов) е поставен върху враждата срещу ГЕРБ и изолирането на тази гигантска, в сравнение с неговата, партия. От тези словоизлияния остава натрапчивото впечатление, че в ДСБ смятат ГЕРБ за свой главен опонент, дори и враг, срещу когото са насочени основните им усилия и ресурси, при положение, че и двете партии са част от ЕНП (Европейската народна партия) и би следвало да споделят общи принципи. Оставаме с неприятното усещане, че ръководството на Демократи за силна България приема като основна своя мисия дискредитирането, изолацията и екстерминирането на ГЕРБ, като че ли опасните политически хищници БСП и ДПС (с целия човешки и материален ресур на ДС) не съществуват. Изключително лицемерно е да се заблуждават гражданите, отдавна жадуващи да видят единомислие и консолидация в дясната плоскост, със симулации за сътрудничество и кооперативност, докато в същото време открито се игнорира една огромна част от политическия сектор и от българското население, стоящо зад него. Това е открита обида за дясно ориентираните граждани, които, крайно разочаровани от безпринципното и неадекватно поведение на партийните функционери от СДС и ДСБ и безкрайните им интриги и машинации, припознаха в ГЕРБ силата, която може да прокарва и отстоява техните стремежи и права, без да очакват от нея чудеса и абсолютна безгрешност.

Несъмнено Радан Кънев е интелигентен човек, но тези негови „аргументи” са съвсем нелепи. Нелепи са, защото отчаяно се нуждае от оправдание за отказа си от коалиране с ГЕРБ, но такова в политически смисъл не съществува. И той използва несериозното извинение, че, видите ли, как би привлякъл хора, които не са гласували за ГЕРБ, ако е в коалиция с тях. Но същите тези хора, както и още милиони други не са гласували също така и за ДСБ, защото са се колебаели, като една от основните причини за колебливостта им е именно непримиримостта и антагонизма от страна на политическите лилипути в отношението им спрямо най-голямата дясна партия. Смешно е да искаш да привлечеш десните избиратели с неизпълними предложения за обединение при положение, че те достатъчно ясно са показали, че не те разпознават изобщо като политически субект и не ти гласуват доверие.

Изключително лицемерно е да се говори за „единодействие на десницата”, а да се отписва с лека ръка грамадна част от десните гласоподаватели, без да се вслушва в техните чувства и настроения. В действителност непрекъснатите призиви за игнориране и изолация на ГЕРБ са в противоречие с широко прокламираните лозунги за „дясно обединение”, които очевидно представляват лицемерна демагогия от най-долно качество. Това на практика е активно мероприятие заразединение на десните сили, след като най-голямата и влиятелна от тях бива пренебрегвана, подценявана, злепоставяна, отблъсквана и очерняна в странен синхрон с клеветническата кампания на пропагандния апарат на Държавна сигурност. Дори и пред опасността от червените кхмери на бившите репресивни органи, ДСБ, Радан Кънев и Иван Костов не търсят сближение с най-силния десен политически играч, а усилено работят за неосъществяване на единодействието на десницата, въпреки че се кълнат в обратното. Докато манифестират на думи ангажираността си за десния реформаторски проект, в действителност те работят усърдно за неговото нереализиране. Това е видно от условията и акцентите, поставяни от тях в ежедневните им появявания в общественото пространство, в които основна теза е, „че ГЕРБ не е алтернативата в българската политика“ и че съюз с тази партия е напълно изключен. Това, моля, въобще не означава обединение и единство, а чист разкол, партизанщина и възмутително сектантство.

Иван Костов в лицето на Радан Кънев иска да остави извън десния фронт не просто партията ГЕРБ, а всички тези 1 081 605 български граждани, които на последните избори са гласували за тази партия (срещу 103 638 души за коалицията „Демократи за Силна България и Български Демократически Форум”), хора, които са изцяло дясно мислещи. Тоест отхвърлените от десните избиратели неудачници претендират с фрапиращо безочие да представляват цялото дясно пространство, присвоявайки си правото да определят кой принадлежи към него и кой не. И това при положение, че представляват само една миниатюрна част от него.

В същото време, докато не зачитат и денонсират мнението и тежненията на мнозинството от десните гласоподаватели, Радан Кънев и ДСБ рекламират близките си отношения с Меглена Кунева и нейното Сдружение „България на гражданите“(Партия „Движение България на гражданите“), обявявайки гръмогласно, че с нея ще осъществяват дясното единство. Но те удобно забравят мнението за нейната персона на самия Иван Костов, който само преди година (през май 2012 г.) категоричнозаяви, че „Кунева е последната червена кукувица, която се опитва да снесе яйце в синьото гнездо” и още, че „Кунева не може да бъде десен субект”. Той, естествено, има предвид, че Кунева е омъжена за финансиста Андрей Пръмов, син на секретаря (1962-1978) на ЦК на БКП Иван Пръмов, от когото има син Александър Пръмов. Никак не е сложно да се досети човек, че М. Кунева е поредният саботьор в дясната зона, чиято диверсионна мисия е да създава смут и разцепление в този политически участък и да отнема гласове от десните партии. Всъщност, такава е ролята и на много други „десни” формации, които в действителност представляват креатури на ДС, създадени с цел да не допуснат обединение на субектите от десния политически спектър.

В светлината на фактите и логиката, приведени дотук, можем да заключим, че създаването на десен блок без привличането на ГЕРБ е равносилно на образуването на лява коалиция без участието на БСП, т.е. ще има нулева политическа тежест и стойност!

Изводът е, че позицията на ДСБ против ГЕРБ, но в същото време в съюз с „червената кукувица”, не се основава на принципни постановки, а на някакви дребни бакалски сметки, недодялано интриганстване и междуличностни антипатии, които винаги са били бичът на десния фронт, спомагащ за неговото разединение. И това е видно за всеки непредубеден наблюдател, който не страда от сантименти, излишни емоции и фанатична привързаност към определени личности (в случая към Иван Костов или Бойко Борисов), а следи трезво, активно и с широк набор от информация политическите процеси в страната, очаквайки не чудеса, а прагматизъм и здрав разум. Защото „политиката е изкуство на възможното” (Ото фон Бисмарк), което означава, че осъществяването на политическите цели и замисли трябва да се извършва с оглед на реалностите, използвайки възможностите на моментната ситуация, без да се робува на буквата, а на духа на следваните принципи, но и без да бъдат грубо пренебрегвани и погазвани тези ръководни аксиоми. Политическото изкуство също така изисква и правенето на компромиси, без те, разбира се, да представляват безскрупулно и непоследователно отклонение от заявените основополагащи максими. Защото историята не прощава както на крайно твърдолинейните политици, така и на безпринципните политически функционери.

---

Автор: Виктор Кордон

ВИНАТА НА БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО

    Днес българската държава е в дълбока криза – криза в политиката и в икономиката, културна, социална и демографска криза, криза на идеите и ценностите, криза на морала и духовността. Това е колосален катаклизъм, който може да се определи като национална катастрофа, в която губим своя облик и идентичност, губим своите идеали и принципи, губим интелектуалния си ресурс, губим население и капитали, губим своя български дух и характер. Тази катастрофа е безпрецедентна с това, че се случва в мирно време, в период без големи войни, които пряко да ни засягат.

Хипотезите за причините, довели нацията до такова крушение, са безброй – едни обвиняват политическата класа, други – политическата система, трети – формата на държавно управление, после следват Конституцията, избирателния закон,  партиите, олигархията, мафията, Държавна сигурност, циганите, комунистите, турците, Русия, евреите, САЩ и планът Ран-ът, корупцията и т. нат. Вероятно всеки си има своя лична класация на виновниците за днешното ни бедствено положение. Но като че ли никой не вижда вината у себе си, вината на всички нас като граждани, които имат отговорности и задължения към обществото, към държавата.

Гореизброените фактори в действителност са само извинение, с което се опитваме да прикрием греховете си, лъжейки самите себе си, да оправдаем собственото си бездействие, апатия, аполитичност, незаинтересовност, неинформираност, политическо невежество и историческа неграмотност. Затваряйки очите си за горчивата истина, ние се стремим да прехвърлим отговорността на други – вътрешни и външни сили, заблуждавайки самите себе си. Но докато си крием наивно главите в пясъка, никога няма да излезем от този омагьосан кръг, защото по този начин не виждаме и не можем да дефинираме главния проблем, който се намира в самите нас. Всички „виновници”, които сочим днес (Конституцията, политическата система, политиците, изборния кодекс и др. под.), представляват не причина, а следствие от нашата обществена дезинтеграция, от неспособността ни да се организираме, да се сплотим пред общите проблеми, да извършим компромиси, да разпознаваме вредните и полезните практики, от прекалената ни търпимост и толерирането на порочните явления, от примиряването ни когато нашите права са погазени. Конституцията, законите и правилата, по които работи нашата обществена машина, както и политиците и политическия модел не са вирусни щамове, дошли от космоса, а са функция на нашето общество, което ще рече, че са резултат от нашето действие или бездействие, че са в пряка зависимост от възможностите ни да работим като колектив.

Българските политици са част от нас, те се раждат, възпитават, образоват и квалифицират в недрата на нашето общество, ние ги излъчваме и ние ги избираме. Те, като народни (т. е. наши) представители създават Основния закон и всички останали закони, чието качество зависи от възможностите и качествата на хората, които ние сами сме издигнали (или сме позволили да се издигнат) на тези длъжности и на които сме предоставили съответните прерогативи. Ако сме политически незрели и наивни, няма да сме в състояние да издигнем кадърни и полезни кандидати, а ще пратим в Парламента шарлатаните, които са успели да ни заблудят с баснословни обещания, патос и демагогия. Те съответно ще създадат законова база, която да обслужва техните частни интереси, както и тези на стоящите зад тях клики. Ето защо трудностите, пред които сме изправени на този етап, са породени от лекомислието и безхаберието ни, от политическата ни неадекватност.

Това може да се сравни с брането на гъби в гората. Ако си опитен берач, ще събереш много и хубави екземпляри. Но ако нямаш необходимите познания, със сигурност все някога ще бъдеш подлъган от някой отровен двойник, имитиращ успешно ядливите гъби. Колкото човек е по-неопитен, толкова по-лесно може да бъде заблуден. Но вината няма да е у гъбите, а в нашата некомпетентност.

По подобен начин стои и въпросът пред българското общество. Ако то е достатъчно политически и цивилизационно грамотно, ще съумее да възпита и издигне компетентни свои представители в законодателния орган (Наородното събрание) и изпълнителната власт (правителството, Министерския съвет). Те ще конструират подходяща законова основа, благоприятстваща икономическото, политическото и културно развитие на страната и ще съдействат за спазването на тези правила. Ако ние сме достатъчно активни и социално ангажирани, ще следим постоянно политическите процеси, ще изискваме безкомпромисно от политиците да не се отклоняват от начертаните рамки и норми, да вършат своята работа прозрачно и съвестно, ще инициираме широки дебати по важните обществени проблеми, т. е. ще бъдем неуморен и ревностен коректив на политическите деятели. Само непрестанната активност и бдителност на гражданското общество може да принуди политическата класа да се отнася отговорно към своите задължения.

Но ако ние отслабим своето внимание, ако не се интересуваме енергично от извършващото се в политическата сфера, ако не търсим отговорност от управляващите, ако търпим грешките и своеволията им, това е ясен сигнал за политическите дейци, че могат безнаказано да прекрачват границите на закона и своите правомощия, да злоупотребяват с властта, дадена им от народа, и дори да си създават удобни за тях правови норми.

Твърде много хора не се интересувт от политика, мотивирайки индифирентността си с удобното оправдание, че тя е дело и задължение на политиците. Но това е все едно да не се интересуваме и грижим за собственото си здраве, защото това било отговорност на медицинските служители. Та, ако ние не обръщаме внимание на физическото си и психическо състояние, нима можем да виним лекарите, че не сме здрави? А политиката е сфера, която засяга всички нас, и ако не проявяваме интерес към нея тя ще изпадне в криза, ще заболее, също както ако не се отнасяме достатъчно отговорно към здравето си.

Тезата, че политиката е област, запазена само за политиците и поради което не си заслужава да се занимаваме с нея, още повече, че „нищо не зависи от нас” (както гласи пораженческото оправдание на безразличните и нехайните), упорито се насажда в общественото съзнание, отблъсквайки хората от тази жизненоважна материя. Тази позиция обаче обслужва само два вида субекти – първо, безотговорните особи, които с подобни басни се опитват да оправдаят престъпното си неблагоразумие; второ, средите и силите, които извличат дивиденти от всеобщата пасивност и инертност. Става въпрос за користолюбивите и корумпираните политици, които се възползват от неинформираността и безхаберието на обществеността, за да сключват срещу солидни финансови компенсации неизгодни договори и концесии и да приемат поръчкови закони в услуга на криминални структури. Безучастието и равнодушието на гражданите дава възможност в Парламента, в Министерския съвет, на кметските места, в общинските съвети и като областни управители да се настаняват нечистоплътни индивиди, които безнаказано ограбват националните ресурси, улеснени от липсата на граждански надзор. Ето защо проблемът не е в институциите и в техните служители, а в отсъствието на ефективен контрол от страна на обществото.

Случващото се от 1989 г. насам е отлично доказателство, че българското общество е политически некомпетентно и исторически незряло, че не се е научило и продължава да не се учи от грешките, които върши перманентно, и закономерно ги повтаря с неумолима последователност. А уроците и поуките от целия процес са, че отговорността за нашата съдба, за нашето бъдеще, за нашия национален просперитет е само наша. Колкото и да обвиняваме политиците, Конституцията, политическата система и др. такива, вината за хроничната криза, в която се намираме вече няколко десетилетия, е изцяло наша.

Търсенето на други виновници е признак за малодушие и представлява отказ да се поеме бремето на отговорността за собствените грешки. Поради тази наша национална особеност винаги да обвиняваме други за слабостите и пропуските ни, днес се намираме в това незавидно състояние на непрекъснато обществено боледуване. Защото докато се вторачваме неразумно в другите, търсейки чужди вини, ние пропускаме да забележим собствените си грешки („Защо гледаш сламката в окото на брата си, пък гредата в своето око не усещаш? Лицемерецо, извади първом гредата от окото си, и тогава ще видиш как да извадиш сламката от окото на брата си?“ (Мат. 7:3, 5), да ги анализираме и да си извадим правилните изводи. Затова постоянно газим в едно и също блато и не можем да се измъкнем от него, лишени от ориентири, ценности и принципи. И това ще продължава докато не прогледнем, докато не се взрем критично в себе си и не осъзнаем, че нашата съдба е изцяло наша отговорност.

Ако ние не се интересуваме от своя имот, скоро той ще започне да се разпада, ще обрасне в растителност и плевели, в него ще се настанят нежелани лица, които ще го ограбват и рушат, т. е. нашите интереси ще бъдат накърнени. Но вината за това няма да е на природата или на натрапниците, а в нашата безотговорност и незаинтересованост, поради които сме допуснали да бъдем сериозно ощетени.

В такава зависимост и логическа последователност се намират и българското общество и политическите процеси в страната ни (а и навсякъде по света). Отнасяйки се безучастно и с неприкрита досада към събитията и лицата в политическото пространство, ние позволяваме в тази наша собственост (държавата) да избуят „плевели” и да се настанят неприемливи персони, които не само че не градят, но дори и унищожават и малкото ни постижения. Поради нашата незаинтересованост те си присвояват принадлежащото на нас и на наша територия си създават собствени, устройващи тях правила. Но вината не е на грабещите и рушащите, а на тези, които въпреки интересите и правомощията си позволяват да се случва това безобразие – т. е. вината е наша.

---

Автор: Виктор Кордон

ИЗМАМАТА „НОВ ИЗБОРЕН КОДЕКС”

    На фона на дълбоката политическа криза, в която новото правителство и новият парламент въведоха страната, все по-шумно се пропагандира и все по-отчетливо се откроява тезата за смяна на избирателния закон. Само глупци и наивници обаче могат да вярват, че днешните обитатели на Народното събрание, които сътворяват гаф след гаф, повечето доста груби, а други – направо трагични (като кандидатурата на г-н Делян Пеевски за председател на ДАНС; или пък избирането на Волен Сидеров за шеф на Комисията за борба с корупцията и конфликт на интереси и парламентарна етика при положение, че партията му Атака ползва като сътрудник в парламента осъдена за подкуп, а той самият се държи като социопат), са в състояние да изработят какъвто и да е закон в полза на обществото. Нима можем да очакваме „народни представители”, които очевидно обслужват задкулисни клики с престъпна генеалогия и при това са заложници на един неврастеник, да осъществяват качествено законодателстване? Разбира се, че не!

Още повече, че абсурдният тандем БСП-ДПС доказа недвусмислено по време на Тройната коалиция, че работи не за общото благо, а за стоящите зад него криминални структури, заели позиции в икономиката, финансите, службите за сигурност, политиката. Доказателство за това са вредите, нанесени от тях чрез напълно неизгодните за българския народ закони и договори за ВЕИ централите, АЕЦ „Белене” (която БСП е готова да рестартира в изгоден за нея момент), руския газ(неблагоприятните параметри на който бяха договаряни тайно от народа и никога не бяха публично оповестени),  Законът за амнистията (приет от Тройната коалиция през 2009 г. в последните дни на правителството на Сергей Станишев, спасяващ от преследване висшите чиновници на Тройната коалиция и източилите еврофондовете мошеници, заради които бяха спрени европйските средства), Новия избирателен закон от 2009 г. (виж – Новият избирателен закон – рецепта за бедствие) и др. под., които не биха могли да бъдат изброени.

Уловката със смяната на изборния кодекс служи изцяло на користните цели на измамниците, окупирали Парламента с помощта на баснословните си лъжи и инсинуации. Първо, тя трябва да им спечели време докато недоволните от техните манипулации загубят енергията си и се обезверят. Второ, чрез нея те симулират загриженост за обществените проблеми. Трето, докато се протакат изкуствено наложените дебати за нов избирателен закон, те ще успеят да източат хазната и да натоварят данъкоплатците с нови заеми, средствата от които ще потънат в техните и на доверените им съучастници джобове. Четвърто, ще издялат такъв закон, който да е в тяхна услуга и в ущърб на политическите им съперници. При всички случаи от оставането във властта на тези разядени от корупция и користолюбие шарлатани губим ние. С всеки изминал ден те ще се окопават по-здраво, ще пускат корени по-дълбоко като плевели, ще се насърчават и ще стават по-нагли, ще си изработят удобни за тях закони, ще сключват договори, които да им носят лични облаги и загуби за всички останали.

Някои ще възразят, че е жизнено необходим нов избирателен закон. Дори и да е така (което е спорно) нима трябва да го поверим в ръцете на негодници? Нима депутати, зависими от тъмни и незнайни на обществото сили, трябва да решават въпроси от първостепенна важност, които засягат всички нас? Това е недопустимо!

Качествен закон може да бъде произведен само от качествени законодатели. Но не и от шизофреника Волен Сидеров, не от „вундеркинда” Делян Пеевски, не от служителите на ДС в БСП и ДПС, не от дискредитираните „експерти” на новата Тройна коалиция, не от руски подлоги като Сергей Дмитриевич и кликата около него, не от агенти като Лютфи Местан и стоящият зад него Ахмед Доган, не от марионетките от ДПС и БСП, които гласуват безсъзнателно и механично за всеки спуснат незнайно откъде „парашутист”, не от безобразните лумпени на Атака, т. е. не от сбирщината, пребиваваща в сегашния парламент.

И нека не се лъжем – избирателният закон, какъвто и да е той, не е панацея, както се опитват подло да ни внушат. Такива закони има навсякъде в най-голямо разнообразие и никъде те не са съвършени и не решават най-важните проблеми. Защото тяхното разрешаване зависи не от тези закони, а от обществото – от неговите нагласи, манталитет, мислене, критичност, способност да анализира, информираност. Защото именно обществото чрез излъчените от него представители създава общополезни закони, които да служат на неговите интереси.

Избирателният закон няма да направи политиците по-честни и съвестни, не може да накара обезверените и апатичните да гласуват, не може да ни научи да разпознаваме демагозите и политическите спекуланти, не може да ни направи по-информирани, не може да ни предпази от вредни внушения, не може да ни принуди да бъдем по-критични, не може да ни подбуди да бъдем по-строги и безкомпромисни спрямо управляващите, не може да ни стимулира да търсим по-настоятелно правата си, не може да ни превърне в активни и будни граждани, не може да пресява добрите от лошите кандидати, не може да мисли и решава вместо нас. Това са изцяло наши отговорности, от които именно зависи политиката на всяка една държава – т. е. тя се прави от обществото, от гражданите чрез различните механизми и институции, които те притежават. Но те трябва да имат съзнанието и ангажимента за това. Изборният кодекс е само един от инструментите на гражданското общество и от него може да има полза само ако е изработен от добросъвестни и почтени законодатели и ако се ползва от разумни, прагматични, добре осведомени и критично мислещи хора.

Нека не се заблуждаваме! Избирателният закон не може да лекува болестите, от които е болно обществото ни, а е само помощно средство. Докато не осъзнаем, че основният ни проблем са дълбоко вкоренените в политическата и икономическата ни система служители на „бившата” Държавна сигурност, които саботират отвътре всички процеси и добри начинания, никакви закони няма да имат смисъл. Те са като зловредни паразити, които не виждаме, но които разяждат организма на българското общество. Те са се инфилтирали във всички важни сфери на социалния живот, източвайки ресурсите на държавата. Те са като злокачествен тумор, който невидимо, но неумолимо разгражда тъканта на нашия колектив. Те са собственици на телевизии, радиостанции, вестници, списания, интернет сайтове, на банки, на големи предприятия и компании, те са финансисти и икономисти,  те са висши служители на МВР, ДАНС, ГДБОП, НСО, те са декани, ректори, ръководители на катедри и факултети в университетите, те са дипломати, журналисти и редактори, те са духовници с най-висок ранг, те са юристи, шефове на държавни агенции, учени от БАН, притежатели на бензиностанции, ВЕИ централи и т. нат. Те са навсякъде и с огромните ресурси, диверсионен опит и връзки, които притежават, са изградили система за манипулиране на общественото съзнание, чрез която контролират политическите и икономически процеси в страната.

Именно те са главните виновници за общественото неблагополучие. Каквито и закони да приемем, каквито и правителства да изберем, те – невидимите агенти на ДС, ще провалят всяко наше усилие, всеки наш проект. Те са мъртвата тежест, от която трябва да се освободим, за да изплуваме, за да постигнем просперитет и достойно съществувание.

---

Автор: Виктор Кордон

НОВИ ИЗБОРИ, А НЕ НОВ ИЗБИРАТЕЛЕН ЗАКОН

Днес широко се спекулира със сюжета за нов изборен кодекс, но това в действителност е „сламката” за удавниците от БСП, ДПС и Атака, които с тази мантра целят да продължат  противообществената си дейност в Парламента. Всъщност законът за изборите има нужда не да бъде сменян, а да бъдат извършени някои промени в него. А между двете действия има огромна разлика. Но най-важното е, че ние не бива да допуснем Народното събрание в този си абсурден формат да извършва каквито и да е законодателни промени. Причините за това са основно две: първо, главният проблем на нашето общество не е в качеството на Избирателния закон (при все че не е съвършен), а в апатичността, колебливостта и слабата информираност на българския избирател; второ, недопустимо е да позволим на доказано вредни партии като БСП, ДПС и Атака, които продължават всеки ден да ни засипват с примери за своята некомпетентност и зловредност, да вършат промени в българското законодателство.

    Нека подробно разгледаме двете основания против извършването на каквито и да е законодателни манипулации от страна на изброените политически субекти.

    Както казахме, недостатъчната осведоменост на българина го прави лесно податлив на внушенията и активните мероприятия на служителите от бившата Държавна сигурност, стоящи зад БСП, ДПС и Атака, които с целия си подривен опит, манипулативни умения, широки връзки, човешки, финансов и информационен ресурс насърчават у него индифирентност и отвращение от политическите процеси. Активната пропаганда от тези среди целенасочено обърква и разколебава електората, втълпявайки му, че „всички са маскари”, че трябва да гласува занови партии или най-добре въобще да не гласува. Новите партии пък в действителност са фабрикувани в работилниците на бившата ДС и са пълни с техни агенти (виж Пълен списък на 143-та агенти, сътрудничили на бившата ДС, кандидатирали се за изборите през 2013 г.) с цел да раздробят дясното пространство на множество формации, които да отклоняват към себе си гласовете на основните десни партии. Заради цялата си вредителска задкулисна дейност тези подмолни структури се съпротивляват толкова яростно на разкриването на досиетата и особено на лустрацията, които ще извадят наяве престъпната им роля в целия т. нар. преход. И докато дясната област се разцепва и разпада на множество фрагменти и се смалява от загубата на хора, които не гласуват, БСП и ДПС разполагат с твърд електорат и съответно увеличават своята политическа тежест и представяне в Парламента.

    Проблемът наистина не е толкова в политическата класа, в системата или в изборния кодекс, защото те са функции на обществото. Проблемът е в самото общество, в неговата неинформираност и незаинтересованост, в неустойчивостта на неговите настроения, в особената му податливост към евтини внушения и инсинуации, в склонността му да търпи негативните явления и да игнорира предупреждаващите знаци, откъдето произхождат и главните трудности, проявяващи се перманентно. Политическата система, партиите и политиците са само следствие от условията в средата, в която се формират и която позволява да се появят и развиват. А средата – това е обществото.

    Не можем да очакваме по-различни и по-благоприятни от настоящите последствия, след като близо 50% от хората не участват в най-съдбоносния и най-важния за всеки гражданин политически акт, какъвто са изборите. Това е основната, ако не и единствената форма за изразяване на убежденията ни, от която следва определен политически резултат, т. е. тя е възможност за въздействие върху политическите процеси. Ако ние не се възползваме от този шанс, не можем да претендираме за по-добри резултати. А около половината от българските граждани не оползотворяват това свое право и оставят малцинствени групи, неграмотни индивиди, престъпни структури и хора, които нямат никакъв принос за обществото, да решават съдбините на цял един народ. Така че сегашният печален резултат, който с отвращение наблюдаваме в Народното събрание, е закономерно следствие от негласуването и от емоционалното и неинформирано гласуване. Само активният и адекватно информиран гражданин може да оценява правилно политическата обстановка, да я анализира и да взима успешни решения.

    Политическият хаос, в който се намираме в този момент, с всички извращения под формата на безумни назначения, задкулисни пазарлъци и машинации и шутовщина от най-долно качество свидетелства, че ние все още не сме узряло гражданско общество, щом допускаме да бъдем обиждани по такъв възмутителен начин. Все пак несекващите от доста време протести са обнадеждаващ знак за пробуждане на гражданския дух и съвест. Надявам се, че сегашната незавидна ситуация ще помогне на много хора да осъзнаят своята отговорност като членове на колектива и да проумеят, че вина за безобразното състояние на националната политика и икономика носим ние – българските граждани, а политиците (които също са част от нас, а не изолирана група) са тези, които НИЕ допускаме до властта и на които НИЕ позволяваме да взимат едни или други решения.

    Това е първата причина, поради която в момента въобще не стои на дневен ред промяната, а още по-малко пък смяната на Избирателния закон. Втората причина, както изяснихме в началото, е несъстоятелността на тезата, че партии, които са контролирани и подвластни на агентите на Държавна сигурност(desebg.com, dnevnik.bg) и се намират в тежка и непреодолима зависимост от извънполитически и по-точно откровено мафиотски кръгове, могат да осъществят качествено законодателство в полза на обществото. Това е все едно да дадем възможност на рецидивисти да уреждат Наказателното право! Защото досегашният опит не оставя никакво съмнение, че тези три партии – БСП, ДПС и Атака, ще спретнат закон, който да е удобен на тях и на криминалните групировки и лица, стоящи зад тях и да е във вреда на политическите им опоненти и на цялото общество.

    За краткото си съвместно съжителство в сегашното Народно събрание те многократно и красноречиво доказаха, че не представляват интересите на народа, а тези на задкулисни играчи с нечистоплътни намерения. Да оставим в изцапаните им ръце законодателната дейност и в частност Изборния кодекс е все едно да предоставим на престъпниците полицейски и правосъдни функции. Още повече, че позорният тандем БСП-ДПС е показал недвусмислено, че негова основна грижа е защитата, включително и със специални закони, на най-престъпните корпоративни групи и на криминалните контингенти, протекционирани от тях. Показателен пример за точно такава протекция е Законът за амнистията, приет от Тройната коалиция през 2009 г. в последните дни на правителството на Сергей Станишев. Според Закона за амнистията не могат да бъдат съдени лица, които са извършили непредпазливи деяния до 1 юли 2008 г. и за които Наказателният кодекс предвижда до 5 г. затвор. Всички дела по този повод, образувани до същата дата, пък трябва да се прекратят. Прокуратурата се оплаква, че заради приетия закон за амнистията се налага да прекратяват дела срещу длъжностни лица или пък да не образуват разследвания, когато става дума например за безстопанственост. Данните от Върховната касационна прокуратура само за деветмесечието на 2009 г. показват, че 457 дела са прекратени заради влизането в сила на Закона за амнистията.

    Тогавашният главен прокурор Борис Велчев признава, че Законът за амнистията възпрепятства образуването на дела за неумишлена безстопанственост и поражда определени съмнения.„Всеки закон за амнистията, няма какво да се лъжем, по същество е неморален”, казва г-н Велчев. Той констатира още, че проблемът със закона идва от факта, че най-честозлоупотребите се разследват като неумишлено престъпление. А точно тези престъпления са освободени от отговорност с цитирания закон. Така независимо дали от лошия контрол и управление са настъпили значителни щети и разпиляване на държавно имущество, отговорните няма да бъдат наказани, заявява Борис Велчев. Този порочен закон еподкрепен между другото и от Иван Костов и Екатерина Михайлова. Заради него остават незасегнати министрите от Тройната коалиция и хората от техните кръгове. Амнистията засяга действия на безстопанственост, което дава основания да се смята, че тогавашните депутати спасяват от преследване висшите чиновници на Тройната коалиция. Именно поради тези причини законът влезе в негативните оценки на доклада на Еврокомисията.

    Проблемът е, че въпросът не може да бъде решен с простата отмяна на закона за амнистията, защото това не поправя ситуацията. Принцип в наказателното право е, че всеки обвиняем или подсъдим може да се възползва от по-благоприятния закон, действал към момента на извършване на престъплението. Законът за амнистията ще е винаги по-благоприятният, защото предвижда задължението за прекратяване на делата и забрана за образуване на нови.

    Друг мръсен ход на БСП и ДПС в съдружие с НДСВ по време на управлението на Тройната коалиция са поправките в Новия избирателен закон от 2009 г. (виж – Новият избирателен закон – рецепта за бедствие). Приетите поправки в избирателния закон са само формално „изменения и допълнения”. По същество това е нов закон, в който не само начинът на определяне на изборните резултати е нов. Той прави почти невъзможно участието на по-малките партии в изборите. Става дума за нововъведенията, според които 31 народни представители ще се избират по мажоритарна система в едномандатните избирателни райони, а 209 народни представители ще се избират по пропорционалната система с кандидатски листи на политически партии или коалиции. С промяната на изборния закон и вкарването на т. нар. псевдомажоритарност социалистите се надяват известните им личности да преборят неизвестните кандидати на ГЕРБ. Освен това прагът за коалициите е вдигнат на 8% (тази поправка обаче е изпратена от недоволните народни представители в Конституционния съд и непосредствено преди изборите е отменена, като депутатът от левицата Георги Близнашки, който единствен от БСП се обяви против тази законодателна промяна, я нарече „политическа репресия”). С повишаването прага за коалиции се цели да се ударят десните партии, които се надяват да влязат обединено в следващия парламент.

    На 13 април 2009 г. в самия край на мандата си тогавашният парламент гласува 8% праг за коалициите на парламентарни избори. Предложението е прието с гласовете на БСП, ДПС, Атака и РЗС. С тази промяна са поставени в шахвсички сформирани вече коалиции. Включително такива, които имат сериозни шансове да преминат 4-процентовата бариера като “Напред” (ЛИДЕР, ВМРО и „Гергьовден”) и Синята коалиция.  

    Президентът Първанов моментално налага вето върху скандалната промяна, въведена “в 12 без 5”. Неговото становище  е, че решението “ограничава политическия плурализъм, създава предпоставки за силно стесняване на кръга на политическите сили в парламента, за формиране на изкуствени парламентарни мнозинства които не съответстват на волята на избирателите”. НС обаче отхвърля ветото с почти пълно мнозинство, като депутатите от НДСВ и от опозицията (но без РЗС) отказват да участват в гласуването. Но Конституционният съд се явява тогава последна преграда пред антидемократичното въведение и го отменя почти единодушно.

    В цялата процедура има два много спорни момента – вдигането на изборната бариера и мажоритарния елемент, както го наричат. Кое е скандалното в новоприетия закон? На първо място – начинът, по който са направени много съществени промени в последния момент. Това се случва в противоречие на правилата и законите на страната. Знае се, че между двете четения съществени промени не могат да се правят. Могат да се правят варианти на това, което е гласувано на първо четене. Може да се спори, доколко е съществена промяната с въвеждането на 8%-та бариера, но е безспорно, че промяната, която е направена за 31 мажоритарни кандидати, не само, че е съществена, но това по същество е нов закон, нова избирателна система. Не може да се вкарва по такъв начин, на практика, нов закон. За избирателната бариера може да се спори от морална гледна точка, че е приета в последния момент, че не е много редно да се прави двойна бариера за коалиции.  В повечето държави съотношението е 4% за партии, 6% за коалиции, или съответно 3% и 5%. При всички положения не е редно да се прави такава поправка в последния момент, по-нормално би било да се направи за последващите избори, например. Но, така или иначе, тук възраженията могат да бъдат от морален характер, едва ли е толкова укоримо от правна гледна точка. Що се отнася до това да се въведе нова мажоритарна избирателна система – това може да доведе до големи изкривявания, било в едната, било в другата посока. Едната посока е това, че дадена партия при чиста мажоритарна система (когато системата е смесена, тези изкривявания са по-малко, но те пак съществуват) с 40% от гласовете може да спечели 2/3 от местата. При такава система не само малките, но дори и средните партии трудно могат да пробият. (http://www.glasove.com/yuliy-pavlov-promenite-v-izborniya-zakon-byaha-napraveni-protiv-pravilata-121).

В доклад от 26 юни 2009 г. на Службата за демократични институции и човешки права към ОССЕ (Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа – OSCE) се казва:

 „Известни поправки в Избирателния закон, включително една важна промяна в избирателната система, бяха приети около два месеца преди изборите на 05 юли. Подобна ситуация възникна и преди изборите от 2005 и 2006 година”.

„Промените в изборния закон, изменящи избирателната система, бяха въведени скоро преди насрочване на изборите. Някои от партиите изразиха притесненията си във връзка с нововъведения мажоритарен елемент на избирателната система. Съществуват съществени различия в броя избиратели в 31-те едномандатни избирателни района, което би могло да наруши принципа на равно избирателно право, гарантиран от Конституцията”.

     Ето с такива методи обичат да работят политическите спекуланти от БСП и ДПС, които днес претендират да изработят нов избирателен закон. Със сигурност те няма да се поколебаят както винаги досега да изфабрикуват правила, които изцяло да работят само в тяхна полза дори и чрез открито нарушение на конституцията и демократичните принципи. Те си създават комфортна законова среда, прокуратура и съдебен апарат, чрез които да възпрепятстват наказателното преследване срещу лица и групи от техните задкулисни кръгове с престъпен генезис. Поради тази причина те са неспособни и недостойни да създават закони в интерес на българското общество и не бива по никакъв начин да позволим да участват в законодателната дейност, т. е. нямат място в Народното събрание.

    Още повече, че Парламент и правителство, които се крепят само на гласа на един кретенизиран шут, на един лумпенизиран провокатор с очевидни психически проблеми, чието място е в специализираните психиатрични заведения, са несъстоятелни, нежизнеспособни и непродуктивни. Не можем да позволим законодателният орган и изпълнителната власт, които освен че в момента са силно зависими от мафиотско-олигархически банди да бъдат и заложници на един видиотен шизофреник, който ги рекетира по най-перверзния начин.

    Не можем да допуснем един психопат с негласното одобрение на депутатите от ДПС и БСП да шества необезпокоявано по улиците, да заплашва медиите, да провокира гражданите, да нарича протестиращите „терористи”, да подклажда напрежение и конфликти в обществото, да се държи като гестаповец, да извършва „граждански арести”, да изземва правомощията на правораздавателните органи, да раздава обиди и необосновани обвинения, да разчиства политически и лични сметки, скрит зад своя имунитет. Този индивид е позор не само за себе си, а преди всичко за онези, които продължават да го подкрепят въпреки безчинствата му. Той е симптом за неизлечимата болест, от която страда днешният Парламент, в лицето на БСП, ДПС и Атака. Решението е в отстраняването на тези тумори!

---

Автор: Виктор Кордон

– See more at: http://bglog.net

КРИТИКАТА СПРЯМО ЕВРЕЙСТВОТО – АНТИСЕМИТИЗЪМ ИЛИ ПРАВО НА МНЕНИЕ

 Непрекъснатото и много често напълно необосновано спекулиране с обвиненията в антисемитизъм несъмнено силно девалвира тяхната стойност, както се случва с всичко, което е в излишък, чието наличие е прекомерно. Има прояви, които, без съмнение, са продиктувани от чиста омраза към евреите, и които спокойно могат да бъдат квалифицирани като див, пещерен антисемитизъм. Тези изблици на най-примитивни и необуздани страсти трябва да бъдат санкционирани с цялата строгост на закона, тъй като е недопустимо да се толерира поведение, провокиращо ненавист и насилие към отделни индивиди или групи от такива на основата на техния етнос, пол, раса, религия или на други признаци.

Но също така е безспорно, че много критики към еврейството, обявени иначе прибързано и по презумпция за антисемитски, всъщност представляват съвсем коректно отбелязване на проблемни пунктове и обстоятелства, каквито съществуват без всякакво изключение във всички човешки колективи. Тъй като евреите, както и всички човешки същества, не са имунизирани срещу грешки, и сред тях все някой понякога бърка или действа злоумишлено, това няма как да не предизвиква ответна реакция сред другите, която се проявява в справедливи или не дотам такива критики. Правилни или не, бележките спрямо евреите или към който и да е друг са право на всеки индивид, от което никой не може да го лиши и в което никой не може да го ограничи. Всъщност, справедливостта на обвиненията се уточнява само в открити обществени дебати или в съдебните институции, но не и чрез запушване устата на критиците с агресивно враждебни обвинения в „антисемитизъм”, с помощта на което оръжие се тушират всички дебати около поведението на Израел или на евреите в другите държави. А възпрепятстването на критиките с цел потискане на истината е обезпокоително и ненормално явление, на което трябва да се противодейства енергично и решително.

Няма човек или група от хора, които да не грешат, и евреите не са изключение от това правило. Следователно те подлежат на критики, както и всеки от нас, и това трябва да се смята за съвсем естествено. И обратното – неестествено е да се парализират и осуетяват всички критики по отношение на тях, като се обявяват неизменно за „антисемитизъм” или „ксенофобия”, а авторите им да бъдат преследвани и анатемосвани по средновековен маниер.

Присъщо е на хората, а значи и на евреите, да се стремят да избягват упреците, разобличаващите факти и критичните коментари, създаващи им дискомфорт. Но по-важна от душевното спокойствие на когото и да било е истината. Затова дълг на обществото е да следи тя, истината, да не става жертва на нечии интереси, които налагат прикриването ѝ чрез преднамерено дискредитиране с неоснователни нападки достойнството и авторитета на разкриващите я пред обществеността личности. Всеки индивид и всяка общност имат нужда от коректив, какъвто по същество представляват техните критици и опоненти. Липсата на критики, липсата на външен поглед и преценка създават грешна представа за собствените възможности и измамно усещане за безгрешност. С други думи, отсъствието на критично отношение развращава съзнанието и изкривява самооценката в неправилна посока.                                                                

Съвсем разбираемо е евреите, както и всички останали, да се опитват да отбягват или дори напълно да заглушават критиките към себе си. Това е естествено за човешката природа и би го правил всеки, стига да има такава възможност. Но това не означава, че трябва да се толерира и поощрява такова поведение. Защото никой не бива да бъде щаден заради криворазбрани симпатии и сантименти от критики, коментари, забележки и дори обвинения, когато това се налага. Всеки греши и следователно всеки подлежи на критицизъм и никой не бива да бъде привилегирован в това отношение, тъй като това изкривява обективната представа за него, създавайки предпоставки за идеализация и въздигане в култ. Църквата и тоталитарните комунистически управления са отличен пример за упадъка и извращенията, до които води липсата на критични мнения и оценки в тяхната сфера на влияние, смазани своевременно от грубата или по-рафинирана цензура.

Ето защо, тези, които, уж с добри намерения, лишават еврейството от укори и изобличения, които го охраняват на всяка цена и с всички средства от острото перо на опозицията, от справедливи критики и анализи, които възпират неудобните въпроси и дискусии около него, в действителност не са негови доброжелатели, а му нанасят сериозна вреда, макар и неосъзнато. Защото градивната критика има отрезвяващ, конструктивен и съзидателен ефект както за самия обект, към който е насочена, така и за обществото като цяло. 

ТОЛЕРИРАНИЯТ РАСИЗЪМ ИЛИ ЗАЩО ЕВРЕИТЕ НЕ СА ТОЛКОВА УМНИ. четвърта част

„Лъжата не престава да бъде лъжа, даже ако в нея вярват милиони”

Джералд Меси, английски поет

---

Еврейският расизъм, произхождащ още от религиозните постановки на юдейската религия, който е и един от обектите на настоящото изследване, е добре представен от сериозния израелски автор Израел Шахак (Israel Shahak) в неговото прекрасно класическо произведение „Еврейска история, юдейска религия: Бремето на 3000 години” (книгата на английски език: Israel Shahak. Jewish History,. Jewish Religion. The Weight of Three Thousand Years; книгата на руски език: Еврейская история, еврейская религия: тяжесть трех тысяч лет). Ето неговото свидетелство от първа ръка относно безкомпромисния расизъм на евреите, въплътен в техните религиозни постулати:

„…аз лично бях свидетел как ултрарелигиозен евреин не позволи да се използва в събота (шабат – неработен ден според юдаизма – В. К.) неговият телефон, за да се извика бърза помощ за неевреин, който бе загубил съзнание до дома му в Йерусалим. Вместо просто да съобщя за това във вестниците, аз се срещнах с равини, официално назначени от държавата Израел. Попитах ги дали тази постъпка съответства на тяхното разбиране за юдаизма. Те отговориха, че този евреин е постъпил правилно и благочестиво, потвърждавайки своите изводи с цитат на откъс от авторитен кодекс от талмудическото право, написан през този (ХХ. в. – В. К.) век. Аз разказах за това произшествие във водещият ивритски вестник „Хаарец”, и тази публикация предизвика скандал в средствата за масова информация”.

Израел Шахак продължава:

„Резултатите силно ме разстроиха. Нито в Израел, нито зад граница равинските власти не преразгледаха своето решение, че евреинът не е длъжен да нарушава съботата за спасяването живота на неевреин. Наистина, те добавиха към него благочестиви нелепици, че ако такова поведение (т. е. бездействието – В. К.) застрашава евреи, тогава може да се наруши съботата и да се спаси неевреина, заради тяхната безопасност. Стана ми ясно, че тъй като талмудическото право в огромна степен определя отношенията между евреи и неевреи, нито ционизмът, включително неговото светско крило, нито израелската политика от момента на основаването на Израел, нито, специално, политиката на евреите-поддръжници на Израел извън граница, могат да бъдат разбрани без отчитане на дълбокото влияние на това право и светоусещането, което то създава и изразява. Политиката, провеждана от Израел след Шестдневната война, преди всичко – режимът на апартейд в окупираните територии, а също отношението на болшинството евреи към правата на палестинците, даже чисто теоретически, само потвърдиха това убеждение”.

„Без да анализираме характера на отношенията на болшинството от евреите спрямо неевреите, не можем правилно да разберем даже концепцията за Израел като „еврейско държава”, както Израел формално се определя. Широко разпространеното погрешно мнение, че Израел е истинска демократична държава, произтича от неумението да се осмисли значението на термина „еврейска държава” за неевреите. От моята гледна точка Израел като „еврейска държава” е опасен не само за себе си и своите жители, но и за всички евреи и всички народи и държави в Близкия Изток и отвъд пределите му. Аз също смятам, че другите близкоизточни страни или общини, определящи се като „арабски” или „мюсюлмански”, точно както Израел се определя като „еврейски”, са твърде опасни. Обаче в същото време докато тази опасност се обсъжда широко, опасността, свързана с „еврейския характер” на държавата Израел, се премълчава”.

„Принципът, гласящ, че Израел е „еврейска държава”, бе крайно важен за израелските политици от момента на основаването на страната, и заради това го набиваха в главите на еврейското население с всички възможни способи. Когато през 80-те години незначително малцинство израелски евреи се противопостави на този принцип, съответстващ конституционен закон (тоест, закон, доминиращ над останалите и можещ да бъде отменен само чрез специални процедури) бе приет през 1985 г. с голямо мнозинство от Кнесета. Според този закон нито една партия, чиято програма открито отхвърля принципа за „еврейската държава” или предлага да го измени по демократичен път, не може да участва на изборите за Кнесет (народно събрание – В. К.).

Това ясно показва, че Израел не е демократична страна заради неговата обвързаност с еврейската идеология, насочена срещу всички неевреи и срещу тези евреи, които се противопоставят на тази идеология. Но опасността, която представлява тази господстваща идеология, не се ограничава с вътрешните дела. Тя влияе и на израелската външна политика. Тази опасност ще расте заедно с увеличаването на двете сегашни тенденции – влошаване на „еврейския характер” на Израел и растежа на военната му мощ, особено ядрената.  Друг зловещ фактор представлява увеличаването на израелското влияние върху американската политика. Ето защо, точна информация за юдаизма и, преди всичко, за отношението към неевреите в Израел, е просто жизненоважна днес”.

Продължаваме с откровенията на г-н Шахак, тъй като той се е постарал да осветли всички основни проблеми в Израел, удобно премълчавани от световната преса:

„Официално определение на понятието „евреин” е необходимо в Израел, защото тук трябва да се знае точно кой не е „евреин”. Израелската държава официално дискриминира неевреите в различни области, от които аз считам за най-важни три: правото на жителство, правото на труд и правото на равенство пред закона. Дискриминацията върху правото на жителство се основава на това, че 92% от земята в страната е държавна собственост и се управлява от Израелското Землено Управление (ИЗУ) съгласно правилата, издадени от Еврейския национален фонд (ЕНФ), свързан със Световната Ционистка Организация. Съгласно тези правила, неевреинът, просто заради това, че не е евреин, няма право да се преселва, да започне свой бизнес и често даже да работи на тази земя. В същото време, евреите могат да се заселват или да отварят бизнес навсякъде в Израел. Ако в друга държава бъде приет такъв закон, насочен против евреите, той незабавно и правилно ще бъде наречен антисемитски и, разбира се, би довел до масови протести. Но тъй като това се случва в Израел и е част от „еврейската идеология”, проблемът старателно се потулва и се оправдава в редките случаи, когато се споменава”.

„Израел строго забранява на евреите, живеещи на националната земя, да дават под аренда на араби каквато и да е част от нея даже и за кратко време. Тези, които го правят, биват подлагани на дисциплинарни мерки – обикновено тежки глоби”.  

„Неевреите-граждани на Израел нямат право на равенство пред закона. Тази дискриминация е отразена в много израелски закони (някои от тях, за избягване на неловкости, въобще не използват думите „евреин” и „неевреин”, в това число в критично важния Закон за завръщането. Според този закон само хора, официално признати за „евреи”, имат право автоматично да се заселят в Израел. Те веднага получават „гражданство вследствие на завръщането в еврейската родина”, имиграционно удостоверение и право на многобройни финансови стимули, чийто размер зависи от страната, от която са пристигнали. Всички евреи, пристигнали съгласно този закон, моментално получават правото да избират или да бъдат избирани в Кнесета – даже и да не знаят нито дума на иврит.

„Именно идеологията на изключителността, а не прословутите „проблеми на безопасността”, преувеличавани от израелската пропаганда, стават причина за конфискцията на арабската земя в Израел през 50-те и началото на 60-те години и на окупираните територии след 1967 г. Тази идеология продиктува официалните израелски планове за „юдеизация на Галилея”. Този странен термин означава паоощрение на еврейското преселение в Галилея с помощта на предоставените им финансови облекчения (интересно, каква би била реакцията на американските евреи, ако в САЩ решат да проведат „християнизация на Ню Йорк или поне на Бруклин)”.

„Внимателното изучаване на основните принципи на израелската стратегия ясно показва, че „еврейската идеология” повече от всичко друго определя реалната политика на Израел. Неумението да се отчетат истинските мащаби на влиянието на юдаизма и „еврейската идеология” лишава чуждите наблюдатели от възможността да разберат тази политика. Не може да има друг начин, тъй като те са чували за юдаизма само неудържими хвалебствия”.

„Ще отбележим, че не самата вяра (макар и догматична), а отхвърлянето още от самия праг на всяка възможност за съмнение в нейната правота, подавянето на откритата дискусия за нейните догми генерира тоталитарното мислене. Израелско-еврейското общество и евреите от диаспората, живеещи „еврейски живот” и членуващи в чисто еврейски организации, трябва да бъдат определени като мислещи в не малка степен тоталитарно”.

„Еврейската идеология” влияе на много евреи толкова повече, колкото по-малко се говори за нея открито. Аз се надявам, че откритото обсъждане ще ги накара да се отнасят към еврейския шовинизъм, към идеологическото презрение към неевреите точно така, както порядъчните хора се отнасят към антисемитизма и другите видове шовинизъм, ксенофобията и расизма. Правилно е отбелязано, че само разкривайки историческите корени на антисемитизма, можем ефективно да се борим с него. Аз съм уверен, че разобличаването природата на еврейския шовинизъм и религиозен фанатизъм може да стане основа за борба с тези явления. Това е особено вярно сега, когато за разлика от 50-те и 60-те години, политическото влияние на еврейския шовинизъм и религиозен фанатизъм е много по-силно, от влиянието на антисемитизма. Но има и друга, също толкова важна причина. Аз съм убеден, че против антисемитизма и еврейския шовинизъм може да се борим само едновременно”.

Четейки всичко това, засвидетелствано от истински евреин и, бих казал, истински доблестен човек, няма как да не се запитаме откъде произлиза еврейското самоусещане за „изключителност” и неприязънта спрямо неевреите и в много висока степен спрямо християните (запознатите с материята знаят за какво иде реч). Отговор отново ни дава Израел Шахак, който добросъвестно е разгледал и представил всички важни аспекти на религиозния и светски живот (макар те трудно могат да бъдат разграничени) на еврейското общество. Той ни разкрива, че генезисът на еврейската враждебност и недоброжелателство към всичко нееврейско се намира в основната религиозна доктрина на юдеите, въплътена в т. нар. Талмуд. Последният представлява многотомен кодекс от правови и религиозно-етически положения в юдаизма. Централно положение в ортодоксалния юдаизъм е вярата, че освен ПисменатаТора или Танаха (позната на християните като Стар завет, Петокнижие) съществува и друга, устно предавана традиция, позната на евреите като Устна Тора (Устен Закон), чието съдържание векове се е предавало устно. Устната Тора, учи юдейската традиция, била получена от Мойсей по време на неговото пребиваване на планината Синай от самия Бог. В основата на Талмуда стоят коментарите върху Тора, тоест, талмудическото творчество представлява тълкувание на това произведение. Устният Закон е задължителен за изпълнение, тъй като освен че е даден на евреите от Бог, той е и един вид код за дешифриране на някои неясни предписания в Писмената Тора. Израел Шахак разяснява някои постановки, съдържащи се в Талмуда, които векове наред са карали християните да не гледат на него с добро око:

„Трябва да се има предвид, че Талмудът и талмудическата литература съдържат извънредно обидни твърдения и правила, отправени против християните (не говоря въобще за мощния антигойски компонент…). Освен мръсните сексуални обвинения срещу Исус, Талмуда заявява, че наказанието му в ада е потапяне във врящи екскременти. Разбира се, това твърдение не би могло да предизвика симпатиите на вярващите християни към Талмуда. Освен това, Талмудът инструктира евреите да изгорят, ако могат – публично, всяко копие на Новия завет, попаднало в ръцете им. Това правило не само остава в сила, но и се използва в днешен Израел. На 23 март 1980 г. стотици копия на Новия Завет бяха публично изгорени със съответните церемонии в Йерусалим от активисти на „Яд Леахим”, еврейска религиозна организация, субсидирана от израелското правителство”.

„Пълният кодекс на талмудическото право – „Мишна Тора” на Маймонид, изобилстващ не само с най-оскърбителни нападки против неевреите, но и с преки атаки срещу християнството и Иисус (след името на когото авторът благочестиво добавя „да загине името на грешника”), е напечатан без всякакви съкращения в Рим през 1480 г…”.

„Всички изследвания на юдаизма, отнасящи се към Новото време, и преди всичко, създадените от евреите, излизат от недрата на този конфликт (авторът има предвид сблъсъкът между християнството и юдаизма – В. К.) и до ден днешен носят печата на своя произход. Те пропагандират измамата, самохвалството, манипулативната полемика, и, най-важното – безразличие към истината или дори нейното открито отхвърляне. Почти всички еврейски писания за юдаизма и до ден днешен са по-скоро полемика срещу външен враг, отколкото вътрешен спор”.

„Важно е да се отбележи, че историографията на всички известни общества е била доста сходна… Това се отнася и за ранните католически и протестантски историци, полемизиращи един с друг. Ранните европейски национални истории също са пропити с най-груб нацонализъм и презрение към съседите. Но навсякъде идва момент, когато се правят опити да се разбере националния или религиозния съперник и едновременно критически да се анализират вкоренените черти от своето минало или своето учение. Само тогава историографията се превръща от „продължение на войната с литературни средства,… в „спор без край”, само тогава изследването, стремящо се към точност и честност, става мощно оръдие на хуманизма и самосъзнанието”.

Нека се обърнем към самият Талмуд, който представлява основният източник на морално-етически канони и предписания за евреите, и определя в много голяма степен тяхното световъзприятие и отношение към околните. Следващите цитати са от официалното електронно издание на Вавилонския Талмуд, преведен на английски под редацията на равин проф. I. Epstein,  с предговор от равин проф. J. H. Hertz.

„Не оставяйте животните си в домове на неевреи, защото подозираме неевреите в неморални отношения с тях. Жена не трябва да остава сама с неевреи, защото подозираме, че са похотливи. Нито мъж трябва да остава сам с тях, защото подозираме, че проливат кръв”.

 (Abodah Zara: 22a, chapter II, MISHNAH [1]);

„Защо тогава да не оставяме женски животни при нееврейки? – каза Мар’ Укба б. Хана: Защото неевреите често посещават жените на съседите си. И ако някой от тях случайно не намери жената, но види кравата, може да направи с нея нещо неморално. Но дори и жената да е там, той пак може да мърсува с животното. Както беше казал Учителят: Неевреите предпочитат кравите на израелтяните пред собствените си жени”.

 (Abodah Zara: 22b, GEMARA, първи абзац, последните пет реда [2]);

Нееврейската собственост е като пуста земя и принадлежи на този, който пръв я завземе”.

(Baba Bathra 54b, текста на зелен фон [3]);

„Не е нужно да връщаш загубена вещ на неевреин”.

(Baba Kamma: 113b, първата фраза и четвъртата фраза на зелен фон [4]);

„Р. Йонатан каза: Неевреин, който изучава Тора заслужава смърт, защото е писано:Мойсей ни даде закона като наследство. Това е наше наследство, а не тяхно”.  (Sanhedrin 59a, първият текст на зелен фон и нататък изречението [5]);

„Р. Ханина каза: Неевреин, който удари евреин заслужава смърт, защото е писано: и като се огледа и видя, че няма никой, уби египтянина и го скри в пясъка. Р. Ханина каза също: Този който удари израелтянин по челюстта, все едно е нападнал Божието Присъствие, тъй като е писано: Да удариш човек (израелтянин) е все едно да удариш Бога”.

 (Sanhedrin 58b, осми абзац [6]);

„Разрешено е на евреин да не плаща на неевреин за неговия труд”.

 (Sanhedrin 57a, последния текст на зелен фон [7]);

„Ако вол на израелтянин намушка вол на неевреин, евреинът не дължи нищо. Но ако вол на неевреин намушка вол на израелтянин…., неевреинът трябва да заплати всички щети”.

(Baba Kamma 37b, MISHNAH [8]);

„Бог няма да пощади този, който омъжва дъщеря си за старец, взема жена за невръстния си син и връща изгубена вещ на неевреин”.

(Sanhedrin 76b, трети абзац. Този със зелените полета [9]);

„Ако неевреин убие израелтянин или друг неевреин, се осъжда на смърт. Но ако израелтянин убие неевреин, няма да получи смъртно наказание”.

(Sanhedrin 57a, втори текст на зелен фон [10]);

„Каквото и да открадне неевреин от израелтянин или друг неевреин, е задлъжен да го върне. Но ако израелтянин открадне от неевреин, може да задържи откраднатото”. (Sanhedrin 57a, първи текст на зелен фон[11]).

Според критиците на Талмуда, трактат Baba Kamma 113b [12] е доказателство, че юдейската религия позволява на евреите да мамят неевреи. [13]

Как постъпват евреите и Израел с критиците и инакомислещите? Ами, както постъпват всички, които се страхуват от разобличаване: злепоставят и опетняват личността на опонентите, компрометират техните аргументи, набеждавайки ги за недействителни или извадени от контекста, а при първа възможност заглушават техните гласове и отнемат правото им на свободно изразяване – това направо им спестява необходимостта да се оправдават. Тази кампания се извършва като разобличителите биват наклеветявани като антисемити, расисти и ксенофоби – дежурните обвинения в такива случаи, осуетявайки по този начин всяка критика срещу себе си. По същия начин Църквата през Средновековието отстранява опонентите си, като ги обявява за еретици, като ги анатемосва, преследва, вкарва в затвори, измъчва и убива. Както тогава, така и днес целта е една и съща – да се премахне всяка опозиция, тъй като свободното дискутиране на проблемите ще доведе до сриване на господстващата догма, която може да съществува само чрез обскурантизма върху умишлено отглежданото незнание на обществото. Затова е толкова важно да се поддържа „сух режим” върху новините, един вид карантина над гласността, недопускаща прямо излагане на неудобните факти. Защото истината, която може да се постигне единствено чрез пряк дебат, е смъртоносна за всяка доктрина, наложена чрез манипулация и цензурен контрол над информацията.

Ето защо е въпрос от първостепенна важност всички проблеми и спорни въпроси да се решават в открита полемика, тъй като само така може да се изясни правдата. Там, където има избягване на такива дискусии, където чрез всякакви методи, впрягайки дори и съдебната система, се подтиска чуждото мнение, където чрез репресивни мерки се ограничава или напълно забранява обществения дебат по някаква тема, където определени въпроси се табуизират, значи там се прикриват притеснителните и неблагоприятни истини в ущърб на цялото общество. Удачен пример за такъв вид манипулация на общественото съзнание чрез целенасочено пресяване на информацията са тоталитарните комунистически режими, в които гражданите бяха в неведение относно фаталните проблеми и болести на собствените си общества. Това незнание доведе и до скръбния им край, което е и цената за премълчаването и прикриването на фактите.

Тъй като представителният рекламен образ на еврейството е изграден именно по такъв манипулативен начин, чрез щателно пресяване на черните краски и тонове, той се нуждае от постоянно функционираща цензура, която да го предпазва и поддържа в привлекателен вид, като неуморно трупа тонове боя и лак върху издайническата ръжда. В Израел това се подразбира от самосебе си – там на неевреите се забранява да протестират дори срещу незаконното отнемане на земята им и откритото посегателство над религиозните им чувства, достойнството, здравето, живота. Но тази въздесъща цензура се прилага и в много други страни, които имат претенцията да бъдат демократични.

ТОЛЕРИРАНИЯТ РАСИЗЪМ ИЛИ ЗАЩО ЕВРЕИТЕ НЕ СА ТОЛКОВА УМНИ. трета част

„Когато някой може да ви накара да повярвате в абсурди, може да ви накара, да извършите зверства“.

 Волтер, френски философ и хуманист

---

Менахем Бегин, министър-председател на Израел, описва методите, чрез които евреите създават своята държава, в съобщение до израелския Генерален щаб през 1948 г.

„Ние трябва да използваме терор, убийства, заплахи, конфискация на земята и орязване на всички социални услуги, за да отървем Галилея от арабското ѝ население” (May 1948, to the General Staff. From Ben-Gurion, A Biography, by Michael Ben-Zohar,).

Бегин е терорист от еврейската терористична организация Иргун, отговорна за множество атентати и убийства на хиляди хора. В края на 1943 година той става ръководител на Иргун и в това си качество провозгласява въстание против английското присъствие, започва нападения и терористични акции против английските войски, власти и учреждения (най-известен е взрива в йерусалимския хотел „Цар Давид“, при който загиват 91 души от различни националности). Англичаните обявяват награда за главата му в размер 10,000 паунда (30,000 долара), огромна за онова време сума.

Впоследствие, в едно от интервютата на въпрос, дали той и Ясер Арафат се явяват терористи, Бегин отговаря: „Аз съм терорист, а той — бандит!“.

За многобройните си престъпления през 1978 г. той получава… нобелова награда за мир!!! Този абсурден факт всъщност показва истинската стойност на нобеловите награди, чието притежание евреите считат за най-меродавен атестат за своята „суперинтелигентност”.

Eврейският тероризъм от времето на „основаването” на еврейската държава е едно напълно неизвестно на обществеността явление, което старателно се избягва от средствата за информация. През този период еврейските терористични организации използват политика на тотален терор срещу британските власти в подмандатната територия Палестина, срещу мирни граждани, включително жени и деца. Организират се показни разстрели, обесвания, мъчения, кланета и бомбени нападения над тържища, магазини, автобуси, влакове, пазари, рафинерии, обществени места и сгради и т. н.

Ето какво казва бившият израелски премиер Давид Бен-Гурион за основанията на палестинците да се борят срещу Израел:

„Защо арабите трябва да се примиряват? Ако аз бях арабски лидер, никога нямаше да се пазаря с Израел. Това е естествено: ние взехме страната им. Разбира се, Бог ни я обеща, но това какво трябва да означава за тях? Нашият Бог не е техен. Ние дойдохме от Израел, това е вярно, но това бе преди две хиляди години, и какво им пука на тях? Имаше антисемитизъм, нацизъм, Хитлер, Аушвиц, но каква е тяхната вина за това? Те виждат само едно нещо: ние дойдохме тук и откраднахме тяхната земя. Защо те трябва да приемат това? Те може да забравят след едно или две поколения, но за момента няма такъв шанс. Много е просто: ние трябва да останем силни и да поддържаме силна армия. Това е цялата ни политика. В противен случай арабите ще ни унищожат” (The Jewish Paradox : A Personal Memoir (1978) by Nahum Goldmann, as translated by Steve Cox, pp 99-100 ISBN 0-448-15166-9)

За еврейската безпардонност и надменност говорят думите на друг израелски премиер-министър – Ариел Шарон

„Израел може да има правото да поставя другите на изпитание, но със сигурност никой няма правото да поставя еврейския народ и държавата Израел на съд”. (25 March, 2001, quoted in BBC News Online). Тези изявления недвусмислено показват, че евреите се чувстват над другите, че те не подлежат на оценяване, а още по-малко на съд от други народи.

През месец април 2011 г. европейският комисар за хуманитарна помощ Кристалина Георгиева посети окупираните палестински територии и Израел. Тя и заместник-генералният секретар на ООН Валери Амос посетиха Западния бряг, където палестинците ежедневно са изправени пред риска от разрушаване на техните жилища и инфраструктура, изселване, все по-намаляваща територия, ограничен достъп до обществени услуги, недостиг на вода, както и агресия от страна на заселващите се незаконно евери. Комисарят и заместник-генералният секретар Амос посетиха и Източен Йерусалим, където се срещнаха с изселени семейства. Около 60 000 от общо 225 000 палестинци в Източен Йерусалим са застрашени от изселване от техните и без това скромни жилища.

Комисарят се срещна с палестински семейства по време на посещението си и беше развълнувана от тежките условия, в които се намират. „Жените и децата са в най-висока степен застрашени от насилие, изселване и нарушаване на нормалния ритъм на живот. Насилственото изселване, съчетано със значителни ограничения на достъпа и придвижването, наложени от окупиращата страна, представлява пречка пред огромна част от населението за икономическо и социално развитие. Нарушено е правото на тези хора да живеят достоен живот”, добави комисар Георгиева.

Тя подчертава също така, че правото на израелския народ да живее в мир и сигурност не освобождава Израел от отговорността като окупатор да спазва международното хуманитарно право.„Зачитането на правото на достоен живот ни позволява да избегнем изблици на насилие, като тези, на които станахме свидетели днес в окупираните палестински територии”, заявява комисар Георгиева.

Американско-еврейският хуманист, анализатор, писател и научен сътрудник на Центъра за Изследване на Глобализацията Stephen Lendman (виж SteveLendmanBlog)

пише в своята статия „Държавният терор: официална израелска политика” (State Terror: Official Israeli Policy) следното:

„Израелският държавен терор е насочен безмилостно срещу палестинците. Инцидентите включват военни престъпления, престъпления срещу човечеството, геноцид, кражба на земя, институционализиран расизъм, потисничество, сплашване, военна окупация и презрение към всички установени норми на правните принципи и демократичните ценности”.

„Ежедневните израелски репресии обясняват какво движи освободителните борби (на палестинците – В. К.)”.

„Колко дълго тези престъпления ще остават ненаказани? Кога международните органи и лидери ще се намесят?

Палестинците са хора като израелците. Международното право им предоставя равни права. Отричането им изисква виновните лица да бъдат държани отговорни. Израел върши безнаказани убийства прекалено дълго време. Палестина е осеяна с трупове като доказателство. Време е да се покаже, че те не са умрели напразно”.

В друг свой материал, озаглавен „Близкоизточният конфликт: да живееш с врага” (Middle East Conflict: Living With The Enemy), Стивън Лендмън продължава своята дисекция на израелската стратегия на бруталността спрямо местното арабско население:

„Как палестинците се оправят всеки ден? Как се справят със спонсорираното от държавата отричане на техните права? Как оцеляват в задушаващите условия?

Къде ще живеят, след като Израел краде всички части на Юдея и Самария, които си пожелае? Времето, когато палестинците са живели мирно в продължение на векове, бързо изчезва. 

Само по хълмовете край Хеброн 13 палестински селища са определени за събаряне. Техните жители са изправени пред изгонване. То предстои. Разрушаванията и изселванията достигат тригодишен връх.

Израелския комитет срещу разрушаване на домове (ICAHD – Israeli Committee Against House Demolitions) свидетелства, че Израел е унищожил 467 сгради и 140 къщи само през 2012 г. Над 700 палестинци са били изселени.

От 1967 г. Израел унищожава около 27 хиляди палестински сдания. Информацията идва от израелското министерство на вътрешните работи, Йерусалимската община, гражданската администрация, органи и агенции на ООН , палестински, израелски и международни групи за защита правата на човека, теренните наблюдения на ICAHD и други източници.

Разрушаването на всяка сграда е незаконно. Частната собственост е била унищожена. Жителите са изгонени и разселени…

Това отразява десетилетия на институционализирано потисничество срещу хора, чието единствено престъпление е, че не са евреи. Израел иска палестинската земя за разширяване на колонизацията, за търговско разработване, за затворени военни зони, както и за други цели. Неевреите са изключени. Какво по-добро определение за апартейд”.

Докладът на Държавния департамент на САЩ за международната религиозна свобода през 2010 г. посочва, че Израел продължава дискриминацията въз основа на религията в политиката и правото, срещу неевреите и неортодоксалните еврейски движения. Наред с другите неща, докладите се казва, че Израел „дава предпочитание при разпределянето на държавни средства за модерно православието и ултра-православието, техните институции и организации”.

Имено брутално нехуманното отношение към палестинците и чувството им за безизходица, породена от безнаказаността на престъпниците, ги радикализира до степен да жертват живота си в самоубийствени атентати. Тези демонстративни жестове са последен отчаян опит да отвърнат на могъщия си, по-многоброен, по-добре въоръжен и недосегаем враг, единствената останала им възможност да покажат на света, забравил удобно за тях, че все още съществуват.

Тези измъчени хора са доведени до абсурдното състояние да се легитимират пред световната общественост, да заявят за своето угнетително положение и окаяно състояние, до които ги е докарала нечовешката израелска политика, чрез собствената си смърт. Но достойни за съжаление са онези, които безрезервно подкрепят тази позорна политика, обричайки милиони хора на издевателствата на израелските евреи. Върху тях лежи вината за ужасното състояние на човешките права на неевреите в държавата Израел.

Да се обвиняват палестинците, че хвърлят камъни, че изстрелват самоделните си ракети, че се самовзривяват е безобразно лицемерие при положение, че Израел е окупирал техните земи, прогонил ги е с жесток терор от домовете им и ги подлага всекидневно на унижения от всякакъв род. Подобни актове могат да бъдат открити в историята на всички народи, попаднали под тежка окупация. И никой няма право да ги обвинява, че с оскъдните налични средства и ограничени възможности са се борили и се борят за правото си на свобода. За пример можем да вземем ирландците, които от векове се сражават срещу английския нашественик, който все още упорито продължава да държи Северна Ирландия.

ТОЛЕРИРАНИЯТ РАСИЗЪМ ИЛИ ЗАЩО ЕВРЕИТЕ НЕ СА ТОЛКОВА УМНИ. втора част

„Никоя лъжа не може да живее вечно”

Джералд Меси, английски поет

---

Рав Михаил Лайтман пък ни обяснява, че евреинът представлява любов и отдаване, докато неевреинът (гой) – непоправен егоизъм:

„Евреин“ идва от думата „отвъд“, да премина, така че евреин е този, който е преминал Маxсом (бариерата между този свят и духовният свят). Към Израел се причислява личност, която има намерението „Яшар-Ел“, направо към Твореца. Юдей идва от думата „ихуд“, означаваща „единение“ (с Твореца). Всички тези понятия са всъщност качествата любов, отдаване или алтруизъм.

 „Гой“ означава „народ“ на иврит. Тази дума не е обидна, тя само подчертава непоправено, егоистично ниво. В Тора или Кабала, понятието „Гой“ се причислява към егоизма, а Юдей, Израел и евреин – към любовта и отдаването”.

Едва ли е нужно да поясняваме, че еврейската религия открито поставя евреите над всички останали човешки същества, приписвайки на първите някакви специални качества и потенциал, получени директно от Бог. Тази откровено расистка доктрина продължава да се изповядва необезпокоявано и до ден днешен и е обяснение за грандоманията и самолюбието на евреите и презрителното им отношение спрямо неевреите.

Тези крайно расистки, мракобесни и тоталитарни разбирания, втъкани в съвременното израелско законодателство, освен че категорично забраняват евреин да се свързва чрез брак с неевреин, но и максимално затрудняват браковете дори между представителите на отделните направления в юдаизма. По закона от 1953 г. всички дела от брачно-семеен характер са отдадени на изключителното правомощие на равинските съдилища. За да бъдат подобни бракове признати и регистрирани от религиозните съвети на общините, нееврейската страна или последователите на реформираното или консервативното направление в юдаизма са длъжни да приемат юдаизма в съответствие с ортодоксалните обряди, установени от Талмуда. Практически е невъзможен преход на евреи към друго вероизповедание, а сурово углавно наказание е предвидено за лица, съдействащи на такъв преход.

Според израелските закони за гражданството автоматично неговото предоставяне може да има място само по отношение на евреи. Това може да се изтълкува единствено като истински расизъм в действие през XXI в. По закона от 1970 г. за евреин се смята лице, родено от майка-еврейка, и преминало към юдаизма и не изповядващо друга религия.

Еврейските общинно-религиозни учреждения се ръководят от Върховния равинат, представляващ едновременно и върховен апелационен равински съд. По такъв начин, макар и в държата Израел юдаизмът да няма официален статус на държавна религия, неговата роля очевидно е доминираща не само в религиозната картина на страната, но и в държавно-политическия живот. Религиозните партии (преди всичко Национално-религиозната партия, Агудат Израел и др.) влизат в блока на управляващата коалиция. Юдаизмът обхваща чрез своето чрезмерно въздействие частния и обществения живот на гражданите. Върховният равинат, в който са представени главите на основните етноконфесионални общини в Израел – сефарадите и ашкеназите, се явява висш религиозен орган на страната, изпълняващ редица важни държавни функции, в това число и в сферата на равинската юрисдикция.

Прекомерно голямата роля на религията в социално-политическия живот на съвременен Израел е повод за непрестанно изостряща се борба между религиозната и светската култури. Привържениците на отделянето на религията от държавата, нещо, което в развитите общества е извършено преди векове, намират все нови и нови аргументи, подкрепящи тяхната позиция. Очевидно е, че изискването на ултраортодоксалните евреи за стриктно съблюдаване на религиозните закони от цялото общество, става важна причина за напрегнатите отношения между светското и религиозното население на Израел. Всеки опит да се разбере съвременното състояние на израелското общество трябва да отчете особеното място, което заема в него юдаизма като фактор за политически и социални противоречия, и като един от източниците, на които се базира държавната идеология на ционизма.

Като потвърждение за расовата насоченост на юдейската религия, а като цяло косвено и за отношението на евреите към останалите народи, служи и решението на британския съд от 2009 г., според което една от най-старите еврейски школи в Британия – лондонската JFS (Jews’ Free School) – е призната за виновна в расова сегрегация: пунктът за прием в училището само на деца, родени от майка-еврейка, е обявен за незаконен, тъй като дискриминира децата на расова основа.

Но това не пречи тази расова политика на разграничаване на индивидите според биологичните им характеристики да продължава с пълна сила в Израел. На 10 ноември 2009 г. израелският министър на правосъдието Яков Нееман заявява, че:„Крачка по крачка ние ще даряваме гражданите на Израел със законите на Тора и ще направим Халаха́ основен закон на страната. Тора (т. е. Старият завет, писан преди повече от две хиляди години – В. К. ) дава отговор на абсолютно всички въпроси, стоящи пред нас”.

На 12 юли 1998 г. Комитетът по икономическите, социалните и културните права към ООН излиза с критика към Израел за това, че се самообявява за „еврейска държава” и заявява, че това признание способства за ръста на нетърпимостта и националистическите настроения по отношение на палестинското население, което се смята в Израел за второ качество.

През 2010 г. израелският кабинет прие твърде спорен проектозакон, задължаващ неевреите, кандидатстващи за израелско гражданство, да полагат клетва за вярност към Израел като еврейска държава, въпреки че около 20% от населението на страната не са евреи. Съвсем нормално последните смятат закона за расистки, тъй като той е насочен конкретно срещу тях, обявявайки, че държавата принадлежи само на евреите. Законът се смята за провокационен и расистки, тъй като е насочен по-конкретно към палестинците от Западния бряг, които се установяват в страната, след като сключат брак с израелски граждани от арабски произход.

Израелският министър на благосъстоянието и социалните услуги Ицхак Херцог, който е от Партията на труда, заяви, че новият закон има фашистки оттенък. „Процесът, който се наблюдава у нас от една или две години, ме плаши, има следи от фашизъм в периферията на израелското общество… Общата картина е много обезпокоителна и заплашва истинския демократичен характер на Израел. Имаше цунами от мерки, които ограничават права. Ще платим тежка цена за това”, коментира Херцог.

По този повод зраелски журналисти, интелектуалци и артисти протестират в Тел Авив срещу „непрекъснатата ерозия на демократичността” в страната. Известният писател Сефи Рахлевски представя обща „декларация на независимостта срещу фашизма”. В нея интелектуалците заявяват, че не желаят да бъдат граждани на държава, „която прониква в свещеното съзнание и съвест на гражданина, наказва го за разбиранията му, различни от тези на властта…”.
Предлаганата от израелското правителство клетва за вярност е дискриминационна по същество, коментира британският в. „Гардиън” Според изданието тя изисква от бъдещите граждани да декларират лоялността си към „идеология, замислена да изключва палестинците”.

През 2011 г. израелският парламент прие закон за криминализиране на участието в бойкот срещу построяването наизраелски селища (които са признати от международното право за незаконни) в окупираните територии. Според новоприетия закон, лица или организации, които призовават за бойкот на Израел, включително в населените места, могат да бъдат съдени, без да се налага да се доказва, че са нанесени някакви вреди. След това съдът ще реши колко обезщетение трябва да се плати.

Законът привлече критики от ЕС, Съединените щати и еврейската Антидефамационна лига (Anti-Defamation League). От Държавния департамент на САЩ, където са изключително сдържани в критиките си към Израел, казаха, че „Свободата на изразяване, включително свободата да се организират протести, е основно право на демокрацията”. Anti-Defamation League също изрази критиките си по отношение на новия закон, казвайки, че той нарушава „основните демократични права на израелците като свободата на словото и свободата на изразяване”.

Четвъртата Женевска конвенция, множество резолюции на ООН, Международния съд в Хага и много други инстанции декларират, че политиката на Израел за създаване на   селища в окупираните територии, включително в Източен Ерусалим, е незаконна по отношение на международното право. Практиката на Израел за изграждане на такива селища се подлага на остра критика от страна на САЩ и на Европейския съюз.

Организации като Амнести Интернешънъл, Асоциацията за граждански права в Израел (ACRI), назначената от израелското правителство Комисия Ор, както и Държавния департамент на Съединените щати са публикували доклади, в които са документирани расизъм и дискриминация, насочени към расови и етнически групи в Израел.

Human Rights Watch (HRW) доказва, че в Израел действа двойствена съдебна система в окупираните палестински територии, чийто ефект се изразява в осигуряване на преференциални услуги, помощи и ползи за еврейските заселници, докато в същото време налага сурови условия на палестинците. Диференцираното третиране на палестинците означава, че им е забранен достъпът до пътищата, предназначени само за евреи-заселници (settler-only roads) и са подожени на над 500 блокади и контролно-пропускателни пунктове в рамките само на Западния бряг.

Пътната система се използва и за раздробяване на Палестина, и като възможност за легализиране на дискриминацията. Общата дължина на пътищата, предназначени само за евреи-заселници е над 340 км. Палестинци, които използват пътищата в нарушение на забраните, са изправени пред правни, финансови и физически последици.

В рамките на Палестина Израел работи за разкъсване на населението. Западният бряг е разделен на 227 отделни анклави, откъснати едни от други чрез пътищата, предназначени само за евреи-заселници и огради, както и от разделителната стена на Западния бряг. Международния съд обяви тази стена за незаконна. Отделните анклави служат за ограничаване на палестинското движение вътре в тях и извън рамките им чрез широко използване на военни контролно-пропускателни пунктове. В Палестина държавата Израел всекидневно нарушава правата на палестинците за свободното придвижване. Това е в противоречие с член 13, подраздели 1 и 2 на Всеобщата декларация за човешките права на ООН (The Universal Declaration of Human Rights), според които всеки индивид има правото свободно да се движи вътре или извън своята държава.

„Палестинците са изправени пред систематична дискриминация, просто заради тяхната раса, етническа принадлежност или национален произход, като ги лишават от ток, вода, училища и достъп до пътища, докато наблизо еврейските заселници ползват всички тези държавно предоставени преференции, –казва Carroll Bogert, заместник изпълнителен директор за външните отношения към Human Rights Watch, –Докато израелските селища процъфтяват, палестинците под израелски контрол живеят във времева дупка – не само отделени, не само неравнопоставени, но понякога дори прогонени от своите земи и от домовете си”.

В окупираните територии на Палестина има две правни системи. Една за израелските заселници и една за палестинските жители. Израелската правозащитна организация   B’tselem свидетелства, че евреите-заселници са съдени в израелски граждански съд, докато палестинците са съдени във военни съдилища.

По този начин едно и също престъпление, извършено от евреин и палестинец, се третира по два ярко контрастиращи начина. Израелските граждани, съдени в граждански съдилища, имат конституционни права, които са защитени от закона, като например възможност за достъп до адвокат, строго определен период от време, за което могат да бъдат задържани и т.н.

Същевременно правата на палестинците не са защитени по време на процесите, провеждани от военни съдилища. Амнести интернешънъл в годишния си доклад за положението в Палестина, докладва, че е налице отказ на системата да защитава правата на палестинците, които са в рамките на съдебната право. Нарушение на човешките им права се извършва, първо, в процедурите, които не отговарят на международното право, на второ място във връзка със задържането без съд и присъда, и най-накрая в рутинното използване на изтезания на задържани.

В обобщение, в рамките на Палестина тежестта на наказанието за идентично престъпление се основава на националност, тъй като националността диктува коя от двете съдебни системи да се използва. Двете паралелни съдебни системи са пряко свързани с правата, до които едно лице може да има достъп. Така с правния апарат, който представлява израелската държава и окупация, се осъществява легализирана

дискриминация над палестинското население. Окупираните палестински територии, макар и под контрола на Израел, не представляват част от него и населението им няма статут на израелски граждани, попадайки под юрисдикцията на военните съдилища. Това е причината чужденците (т. е. палестинците) в израелските затвори да представляват феноменалните 52% от всички затворници!

Изключителната перверзност на израелската политика си проличава при   построяването на Музей на толерантността в сътрудничество с американския Simon Wiesenthal Center. Отвратителното в случая е, че този музей, предназначен да демонстрира пред света еврейската „толерантност”,  се строи върху най-старото мюсюлманско гробище (Ma’man Allah – Mamilla) в Йерусалим, датиращо от VII в., за чиято цел то ще бъде разрушено (или поне останките му, оцелели след няколкото десетилетия израелска инвазия). За тази перверзна акция ни информира Sylvia Schwarz, американска еврейка, в своята статия „Унищожаване на гробището Mamilla: оскверняване на свещено място” (The Destruction of the Mamilla Cemetery: Desecration of a Sacred Site). Тя пише още:

„След 1948 година, когато гробището попада в ръцете на израeлските власти, те обещават на международната общност, че ще се грижат винаги с уважение за този важен религиозен обект. След по-малко от 15 години обаче, през 60-те години на миналия век, парк е бил построен върху една част от гробището, а паркинг – върху друга. Те биват последвани от училище, футболно игрище, подземен паркинг и шосе. Електрически жици били прокарани в други части на парка.

Последните няколко акра бяха изкопани точно преди започването на свещения мюсюлмански месец Рамадан, посред нощ (може да бъде видяно във видео на Си Ен Ен) за да може Израел да построи Музея на „толерантността” (статията на български език).

Както казва проф. Angela Wilson Wazayatawin (цитирана в статията): „Има нещо изключително нередно в културата на народ, който си позволява да разкопава останките на друг народ. Общественото оправдаване на това престъпление показва колко е болно това общество”.

Front Line Defenders (международен фонд за защита на лицата, отстояващи правата на човека) алармира: „Правозащитниците от окупираните палестински територии са подлагани на преследване, ограничаване свободата на придвижване, оклеветяване, похищения, продължително и произволно задържане под стража, незаконен обиск на домовете и офисите, а също и убийства. В доклада за положението в Палестина се казва, че много нарушения са санкционирани от държавата (Израел – В. К.), а ако не са одобрени от най-високото ниво на израелската политическа и военна върхушка, то се провеждат със съучастие на властите в атмосфера на безнаказаност, царяща в армията и съдилищата по отношентие на всичко, което се случва в окупираните палестински територии. В някои случаи виновници за насилието спрямо правозащитници са израелските заселници”.

Един от методите за расова дискриминация, осъществявана от Израел спрямо палестинците, е ограничаването и дори пълното лишаване от достъп до водни източници. Израелските военни директиви 92, 168 и 291 от 1967 и 1968 г. (които все още са в сила и днес) силно ограничават възможността на много палестинци да получават необходимите им минимални количества вода за поддържане елементарен жизнен стандарт. Съгласно военна директива 92 всички водоизточници попадат под контрола на израелските военни окупационни власти и всяко създаване на водна инфраструктура трябва да преминава през „сложна система от разрешителни, които палестинците трябва да получат от израелската армия и други органи, за да изпълняват проекти, свързани с водата в окупираните палестински територии” (Amnestry International, “Israel Rations Palestinians to Trickle of Water – 2009). Докато в градските райони средното потребление на вода на палестинците е около 70 литра на ден, в селските райони е намалено до 20 литра (минимума, препоръчван за спешна употреба от Световната здравна организация). В допълнение, почти 200 000 палестинци в селските райони нямат достъп до вода и често са възпрепятствани в събирането дори на дъждовна вода от израелските военни (същият източник).

Това силно контрастира с положението на израелците на Западния бряг, чието средно ежедневно използване на вода надвишава 300 литра, и които се радват на неограничен достъп до вода. По-малко от половин милион еврейски заселници използват повече вода, отколкото над 2.3 милиона палестинци.

В петнадесетия общ коментар относно членове 11 и 12 от Международния пакт за икономически, социални и културни права, Комитета на ООН за икономически, социални и културни права, заявява, че „човешкото право на вода е незаменимо за воденето на достоен човешки живот. То е предпоставка за реализацията на другите човешки права” (TheRighttoWater.International Year for Freshwater 2003; The Right to Water Backgrounder, Published by the United Nations Department of Public Information). Но за Израел нямат никакво значение нито международното право, нито директивите на ООН, нито пък човешките права.

Израел разполага с широк набор от средства за борба срещу палестинското население. Неговият инструментариум е практически неограничен, поради пасивността и дори одобрението на отделни държави, личности и международни институции. Това обаче се отразява катастрофално върху самите палестинци.

Според Централното разузнавателно управление (ЦРУ) на правителството на САЩ, през 2008 г. 41.3% от населението в Газа са били безработни, а още по-зашеметяващите 80% от населението живеят под прага на бедността. Какво допринася за съществуването на такова високо ниво на бедност сред население с близо 90% ниво на грамотност? Според южноафриканския юрист Richard Goldstone (самият евреин от Южна Африка), шеф на разследващата комисия към Съвета по човешките права на ООН (UN Human Rights Council):

„Израелските действия, които лишават палестинците в Ивицата Газа от техните средства за издръжка, работа, жилища и вода, които отричат ​​свободата им на движение и правото им да излизат и да влизат в своята собствена страна, които ограничават техните права за достъп до съд и ефикасни вътрешноправни средства за тяхната защита, може да доведе компетентния съд да установи, че е било извършено престъпление срещу човечеството” (Report of the United Nations Fact Finding Mission on the Gaza Conflict).

Хуманитарните помощи за Газа, редовно са връщани от границата заради блокадата, която Израел е наложил в Ивицата. Според в. Телеграф, хуманитарните агенции попадат в по-страшни ситуации днес, отколкото след войната от 1967 г. „Повече от 1,1 милиона души от 1,5 милионно население са зависими от хранителни помощи и само 35 000 от 110 000 работници, които в миналото са били заети в частния сектор все още имат работа“ (Tim Butcher, “Human Crisis in Gaza ‘is worst for 40years’” (Telegraph 2008) ).

Това означава, че над 73% от населението зависят от хранителните помощи. Невъзможно е икономиката да функционира, когато блокада пречи на основните суровини да влязат, съобщава Би Би Си  (Aleem Maqbool, “True barely eases Gaza embargo” (British Broadcasting Corporation 2008).

Според Организацията на обединените нации 94% от разрешителните за строителство или за узаконяване на съществуващите сгради, подавани от палестинци, са отхвърляни от израелските граждански органи (UN: 94% of W. Bank construction denied. (Associated Press 2009 ).

Създаването на еврейските селища представлява прехвърляне на израелско цивилно население в окупираните територии и като такова е незаконно по силата на Четвъртата Женевска конвенция.

През 2000 г. представители на Женевската академия за международно хуманитарно право заявяват, че: „прехвърлянето, пряко или непряко, от страната-окупаторка на части от собственото ѝ цивилно население на територията, окупирана от нея, или депортирането или прехвърлянето на цялото или части от населението на окупираната територия в рамките на или извън тази територия, представлява военно престъпление”. Те твърдят, че това е очевидно за израелските дейности в селищата в окупираните арабски територии.

Комисията по правата на човека към Обединените нации реши през март 2012 г. да създаде комисия, натоварена с разследване на„последиците от израелските селища за гражданските, политическите, икономическите, социалните и културните права на палестинския народ в окупираните палестински територии, включително Източен Ерусалим”. В отговор на това решение, правителството на Израел престана да сътрудничи с Върховния комисар на ООН по правата на човека и бойкотира комисията по правата на човека към ООН, забранявайки достъп на техните представители на  територията на Израел. Ето това представлява „демократичната” политика на еврейската държава, за чието истинско лице световната общественост знае твърде малко и още по-малко се интересува.

В обобщение, Израел създава нечовешки условия за живот в Палестина с постоянни военни набези в палестинската територия, за да задуши икономиката чрез блокади на природните ресурси и санкции, чрез унищожаването на много местни индустрии посредством военни операции, както и с лишаване от средства от първа необходимост и от помощтите на хуманитарните групи.

ТОЛЕРИРАНИЯТ РАСИЗЪМ ИЛИ ЗАЩО ЕВРЕИТЕ НЕ СА ТОЛКОВА УМНИ. първа част

„Аз се впуснах в изследвания не от идеологически ангажименти или от политически интерес, аз просто исках да знам какво се е случило”.

 Бени Морис, израелски професор по история

---

Преди известно време в публичното пространство се появи статия, озаглавена „Генетика на народите или защо евреите са толкова умни”. В нея еврейската  интелектуална доминантност в частност и еврейското расово превъзходство като цяло се поставяха извън всякакво съмнение като научно доказан факт, който остава само да бъде обяснен. Подобни пропагандни материали, които открито проповядват расовата доминация на един определен етнос над всички останали, днес все по-често биват лансирани и толерирани. Любопитно е, че те намират широко одобрение, въпреки че съвсем откровено подстрекават расовата теория, според която дадена група притежава по-добри генетично предавани белези от останалите групи. Интересен е и фактът, че подобни претенции от страна на други народи са остро заклеймявани и осъждани като расистки, докато еврейските претенции се посрещат със симпатии и адмирации. Този парадокс е свидетелство, че съществува практика на двойния стандарт, която толерира расистките домогвания на даден етнос, за сметка на останалите.

Погледнато отстрани изглежда, че всички са съгласни и единодушно (с някои малки изключения) приемат твърдението, че евреите стоят над другите народи, и нямат никакви възражения срещу него. Но в действителност несъгласните се притесняват да изразят свободно своето становище, страхувайки се от публичен линч и дамгосване, които следват след всяка критика срещу еврейството. Този психологически натиск играе ролята на много силна и ефективна цензура, възпрепятстваща критичните отзиви. У несподелящите идеологията за расовото „първенство” на евреите е създаден страхов рефлекс от открито изразяване на собственото мнение. Тази автоцензура, която е едно от най-зловещите и отвратителни явления в съвременното общество, се дължи на угрозата от всякакви анекдотични обвинение в „антисемитизъм”, „расизъм”, „ксенофобия” и др. под. Не че пещерният антисемитизъм не съществува, но не е никак уместно, дори е изключително вредно всяко критично дихание да бъде изправяно на кладата, афоресвайки го като ерес. Чрез това оръжие критиците на тая расистка доктрина са парализирани от страх пред стигматизация и анатемосване, които носят публична изолация, остракизъм, гражданска смърт и дори съдебни преследвания и лишаване от свобода. Така свободата на словото е потъпквана чрез масиран натиск срещу неполиткоректните изказвания, които не споделят хипотезата за еврейското интелектуално и расово „надмощие”.

Именно поради тази причина теорията за еврейското расово превъзходство бива необезпокоявано, широкомащабно и повсеместно популяризирана без да среща сериозно противодействие. При липсата на адекватни реакции и аргументи, осуетявани още в зародиш, на преден план изпъква единствено тази теория, която изглежда измамно правдоподобна именно заради отсъствието на опозиция и конкурентни идеи. Но тези възмутителни расистки прояви не бива да бъдат оставяни без последствие, защото те неминуемо ще избуят в нещо чудовищно, каквото познаваме от историята. А и държавата Израел е отличен пример за такова расистко отношение и нехуманно третиране на чуждите етноси, което, след като не бе овладяно навреме, придоби огромни размери и амбиции.

Тъй като тенденцията за въздигане на един етнос и поставянето на останалите в субординация спрямо него чрез недобросъвестно екстраполиране на субективни данни и признаци набира все повече сила, е необходимо да се представят на обществеността всички аспекти на проблема, включително и тези, които дълго време са били избягвани, заради негативните за еврейството послания, които носят. Нужно е да се осветлят не само положителните (автентичността на значителна част от тях е твърде съмнителна), а и онези черти на еврейския характер и поведение, които старателно бяха заобикаляни, за да не опетнят идеализирания образ на еврейството. А познаването на всички характеристики на разглеждания обект – както положителни, така и отрицателни, е задължително с оглед неговото правилно възприемане, анализиране и разбиране. Без цялостен поглед, познавайки само част от белезите му, ние не можем да имаме вярна представа за неговите качества и свойства и следователно не можем да го оценим подобаващо.

Авторът (Ясен Пекунов) на спомената по-горе статия постоянно демонстрира неодобрението си спрямо расизма, докато в действителност навсякъде подкрепя основната му теза, а именно твърдението, че някои раси и етноси (в случая евреите) притежават по-високи интелектуални способности, а други са ментално непълноценни, което е и базата, върху която се изгражда расистката идеология. Хипотезата за генетическата предопределеност на различията на интелектуално ниво между расите, която днес свободно се подхвърля, когато става въпрос за евреите (въпреки че „ген на интелигентността” не е открит), е централният постулат, от който произхожда расовата дискриминация. Любопитен е фактът, че както авторът на цитираната статия, така и много други хора отхвърлят расовата теория, когато тя поставя на първо място някой друг народ, но с голяма охота я поддържат щом стане въпрос за „превъзходството” на евреите.

Еврейският писател Джон Ентайн (Jon Entine), чието име и творчество се разглеждат специално в посочения материал, има по-специфичен подход към темата. Първоначално той поставя директно въпроса за превъзходството на чернокожите атлети като заглавие на своята  книга „Табу: защо черните атлети доминират в спорта и защо се страхуваме да говорим за това”(Taboo: Why Black Athletes Dominate Sports and Why We’re Afraid to Talk About It). Необходимо е да се отбележи, че, първо, въпросът е поставен некоректно, защото негрите наистина имат предимство, но само в леката атлетика и някой друг спорт, а спортовете са много повече. Второ, проблемът трябва да се разгледа и от друг ъгъл: ако черните превъзхождат белите в атлетиката, защото са по-силни, следователно белите изцяло господстват в шахмата, защото са по-умни! Истината обаче е, че докато доминацията на цветнокожите в леката атлетика не тревожи никого и свободно се дискутира, в противоречие на твърденията на г-н Ентайн, то пълната липса на черни шахматисти е истинското табу, защото пряко хвърля неудобния въпрос за интелектуалните способности на негроидната раса. Та, ако тръгнем по-пътя на г-н Ентайн и неговият почитател г-н Пекунов – авторът на статията, излиза, че чернокожите имат най-нисък коефицент на интелигентност и най-ниски ментални възможности, понеже няма нито един техен представител сред шахматния елит, нямат нито един Нобелов лауреат в научните области и нито един Филдсов медал не е тяхно притежание, а страните с чернокожо население и също с такива ръководители се намират в незавидно икономическо състояние, с изключително нисък жизнен стандарт и продължителност на живота, сходна с тази на първобитните хора.

Но г-н Ентайн пропуска и някои други подробности, които наистина представляват табу, и които официално не се разгласяват и не се дискутират от съображения за спазване на политкоректно поведение. Това обаче лишава обществото от ясен поглед върху сериозни проблеми и съответно от възможността да ги реши навреме и с по-малки усилия. Това, което ни спестява Джон Ентайн е свързано със статистиката за престъпленията, извършени от бели и чернокожи в собствената му страна.

Според Министерството на правосъдието на САЩ (U.S. Department of Justice) е около 6,5 пъти по-вероятно черните мъже (28.5%) да влязат в затвора по време на целия им живот, отколкото белите мъже (4,4%). Сред жените 3,6% от чернокожите и едва 0.5% от белите ще влязат поне веднъж зад решетките, което означава, че черните жени влизат 7,2 пъти повече в затвора от белите. Въз основа на темповете на лишаване от свобода около 7,9% от черните мъже и само 0,7% от белите до 20 годишна възраст ще попаднат във федерален затвор, а за мъжете над 30 години съотношението е 21,4% от черните срещу 1,4% от белите мъже, което е разлика от близо 15,3 пъти! Следователно, над 1/5 от чернокожите ще станат гости на американските затвори, докато само по-малко от 1/50 от белите ще „постигнат” същото.

Данните на US Bureau of Justice Statistics за юни 2009 г. показват, че афро-американците, включително тези с испански или латино произход, съставляват 905 800 души от затворниците в страната, които са общо 2 096 300. Това означава, че споменатата група чернокожи, която е едва 13,6% от населението на САЩ, представлява над 43% от популацията във федералните, щатските и частните затвори.

Статистиката на Федералното бюро за разследване (Federal Bureau of Investigation –FBI) сочи още, че макар афро-американците да са12,6% от населението на Съединените щати, те извършват 30,8% от тежките престъпления (убийства, непредумишлени убийства, изнасилвания, грабежи, нападения с тежки последици), 31,8% от изнасилванията, 40,1% от престъпленията, свързани с незаконно притежание и контрабнда на оръжие, 42,4% от сексуалните престъпления от комерсиално естество (като проституция, притежание на публични домове, сводничество и транспортиране на жени за неморални цели), 48,7% от убийствата, 55% от грабежите и 67,5% от престъпленията, свързани с хазарт. Според американското Bureau of Justice Statistics (BJS) престъпници сред чернокожите са 3 161 на 100 000 души, а при белите 487 на 100 000 души, т. е. престъпността сред чернокожите е 6,5 пъти по-висока, отколкото сред бялото население.

Между 1986 г. и 1991 г., афро-американските жени, лишени от свобода за престъпления, свързани с наркотици, са се е увеличили със 828% (Golden, Renny (2005). War on the Family: Mothers in Prison and the Families They Leave Behind. New York: Taylor and Friends. p. 46.). Във Вашингтон, окръг Колумбия, три от всеки четирима млади чернокожи мъже се очаква да престоят известно време в затвора. В големите градове в цялата страна 80% от младите афро-американците вече имат криминални досиета (Alexander, Michelle (2010). The New Jim Crow: Mass Incarceration in the Age of Colorblindness. New York: The New Press. p. 7).

Според данни на британското Министерство на правосъдието във Великобритания, където чернокожите са 2,7% от населението, те съставляват 13,7% от затворниците, което е 5 пъти повече от общия им дял от британските граждани. Статистиката на Столичната полицейска служба в Лондон (Metropolitan Police Service) разкрива, че 54% от обвинените за престъпления, извършени на улицата, са черни, за грабежи – 59%, за престъпления с огнестрелно оръжие – 67 на сто, за сексуални престъпления – 32%. И това е при положение, че чернокожите в Лондон според  Office for National Statistics са  10,6% от населението на града.

Ето тези проблеми са табу, чието премълчаване и спотайване не само не помага за тяхното решаване, а дори води до задълбочаването им.

Всъщност Джон Ентайн използва въпроса за чернокожите атлети като артилерийска подготовка за главния си удар – следващата си книга, която носи красноречивото заглавие „Децата на Ейбрахам: раса, идентичност и ДНК на избрания народ” (Abraham’s Children: Race, Identity, and the DNA of the Chosen People). В нея авторът, с типичната безпардонност на самовлюбените си съплеменници, без никакви заобикалки безцеремонно заковава въпроса защо евреите са толкова умни, въпрос, който всъщност трябва да се приеме като категорична констатация. Всъщност е съвсем нормално г-н Ентайн като евреин да се стреми всячески да ни убеждава в еврейското расово „превъзходство”, както преди десетилетия правеха това за арийците.

Основният коз на Ентайн е големият процент евреи в шахмата, сред нобеловите лауреати и в други области на интелектуалните прояви. Тук той, както и останалите привърженици на идеята за расовото превъзходство на евреите, отново спекулира с фактите в изгода на тая упорито натрапвана теза. Последната обаче страда от няколко смъртоносни недостатъка, които я обричат на безжизненост.

Един от най-важните въпроси в случая е кой може да бъде определен като евреин и кой не. Тук на помощ ни идва израелският проф. Шломо Занд, който в своя труд „Изобретяването на еврейския народ” разобличава фалшивата теза за общия генезис на евреите и изобщо за съществуването на нещо такова като еврейски народ. Професор Занд направо поставя точка на въпроса с недвусмисленото изявление, че „Еврейският народ е бил изобретен през ХIХ век – когато именно са изобретили понятията френски, руски и други народи. Разликата между тях е, че евреите не съществуват като народ…

„Идеология, основана на биологията, не е преуспявала… А аз живея в страна и работя в университет, където постоянно търсят някакво общо еврейско ДНК – това е, просто казано, смешно и тъжно, и опасно…”.

„Разбирам, когато вярващият чичо се счита за избран. Но не разбирам, когато секулярния (нерелигиозен) човек, живеещ в Израел, се счита също за избран от Бога”.

И така стигаме до логичния въпрос кой е евреин кой не ? На пръв поглед това изглежда лесен въпрос, но само докато не се запознаем с подробностите. Правото да решава принадлежността на даден индивид към еврейството има традиционното юдейско право  Халаха́ или Алаха́ (ивр. הֲלָכָה‎), което представлява съвкупност от закони и устави на юдаизма, регламентиращи религиозния, семейния и обществения живот на вярващите евреи. В по-тесен смисъл, това е сбор от канони, съдържащи се в Тора, Талмуд и по-късната равинистическа литература. Докато ортодоксалните евреи възприемат Халаха като твърдо установен закон, някои други деноминации в юдаизма (като представителите на реформисткия юдаизъм) считат за възможно интерпретирането на Халаха и изменението на законите и уставите под влияние на новите модели на поведение и обкръжаващото общество, което е съвсем естествено. Халахическото определение на еврейството става по материнска линия и гласи буквално следното: „евреин се явява човек, роден от майка-еврейка или приел еврейството в съответствие с религиозните канони”. Това обаче внася известно объркване. Твърди се, че Халаха́ извежда своите принципи от Тора (т. е. Стария завет) и Талмуд, но в Библията доста категорично на достатъчно места се указва, че еврейството се определя по бащата: Лев.24:10, Бит.46:7, Бит.46:10, Бит.41:45. Днес се смята, че определението на еврейството по националната принадлежност на майката произхожда от доста по-късния период на Талмуда (II—V в от н. е.).

Ето какво казва еврейският автор Исаак Лифшиц по този повод:

„При всички народи по света при смесените бракове наследяването на националността по правило върви по мъжка линия, по бащата. Това е естествено и съответства на човешката природа. Всички етноси са се образували в древността по родствената мъжка линия, както и евреите, което е описано в Тора (Дванадесеттте Израилеви колена). Така е определено за евреите в Тора. И така е било по-рано. Но при евреите по някое време започва да се определя националността по женската линия, според майката. В живота се получава така, че тези, които околните хора смятат за евреи, самите евреи не ги признават. Затова пък този, когото самите евреи считат за евреин, за околните евреин не се явява. Това води до разни неудобства и конфликти в живота”.

„Противоречието е предизвикано от това, че всички народи по света използват като правило, ако няма друго желание или причини, общ и естествен способ за определяне на националността на децата в смесените бракове, и само евреите са решили да ползват друг, противоположен метод”.

„В последното столетие расте количеството на смесените бракове. При евреите това количество превиши 50% (!) и се прогнозира още по-интензивен ръст в бъдеще. Децата в смесените бракове по принцип наследяват не само фамилията, но и националността на бащата и се чувстват такива. За такива ги смятат и другите, околните хора. В семействата, където бащата е евреин, децата по-често получават начално еврейско образование, а където не е евреин, а майката е еврейка – по-често когато бащата не живее със семейството или го няма. Но децата в пълни семейства, където майката е еврейка, а бащата не е евреин, не се чувстват евреи. За евреи не ги смятат и околните, щом те не се идентефицират по друг начин”.

„Болшинството от потомците на евреи по мъжка линия се считат за евреи, въпреки че официално не ги смятат за такива, а техните предци още повече желаят техните деца да останат евреи”.

Случаят със световния шампион по шахмат Боби Фишер показва колко проблематично е определянето на „еврейска” принадлежност. Robert James „Bobby“ Fischer е син на германски биофизик и майка от руско-полско-еврейски произход. Популярното еврейско издание Encyclopaedia Judaica се възползва от еврейския произход на майката и си позволява да обяви прочутият гросмайстор за евреин без неговото знание и одобрение. Това предизвиква възмущението на Фишер, който отправя отворено писмо до изданието, в което настоява да бъде изваден от него и никога повече да не бъде представян като евреин. В частност той пише:

„…Аз бях наистина наскърбен, когато видях, че погрешно сте ме представили като евреин в енциклопедия Judaica. Моля, не правете тази грешка отново в бъдещите издания на вашето обемно, псевдо-авторитетно издание. Аз не съм бил, нито някога ще бъда евреин…

Предполагам, че измамно и погрешно представяйки ме като евреин и по непочтен начин злоупотребявайки с името и репутацията ми като един вид рекламен трик за подобряване имиджа на религия си (юдаизма), вие се опитвате да популяризирате вашата религия…”.

Енциклопедия Judaica наистина отстранява грешката си и Боби Фишер вече не присъства в нейните издания като регистриран евреин. Но Фишер ясно показва каква е целта на подобни практики – чрез киченето си с прочути имена (много от които са твърде далеч от еврейството както по кръв, така и по култура, образование, възпитание, светоусещане) еврейството иска да се самоизтъкне, да изпъкне над останалите народи, задоволявайки расовото си тщеславие.

Относно „общия” еврейски произход пише и еврейският автор Джак Бернщайн в своята книга „The Life of an American Jew in Racist Marxist Israel”:

„Мощната машина на ционистката пропаганда убеди американците в това, че евреинът си е евреин – една раса от хора „избрани от бога”. Сега е важно да разберете, че евреите не са единна раса. По света съществуват две различни групи евреи, които произхождат от различни региони на земята (т.е. няма как да имат общ „еврейски”  произход – Виктор Кордон). Сефарадите са от Близкия Изток и Сев. Африка, а ашкеназитеса от Източна Европа. Сефарадската група е по-древната и като цяло те са онези евреи, описани в Библията, тъй като те са живели на територията, описана от Библията. Те са кръвни родственици на арабите, като единствената разлика между тях е религията.

Евреите ашкенази, които днес представляват 90% от евреите по света, имат твърде странен произход. Съгласно историците, много от които са евреи, ашкеназите са се появили преди около 1200 г. Това се е случило така: на източните покрайнини на Европа живяло племе, известно като хазари. Около 740 г. н. е.  хазарският цар и неговият двор решили да изберат религия за своя народ… Хазарите избират юдаизма, но не по религиозни съображения… На кратко те приемат юдаизма, но не по религиозни, а по политически причини…

В някакъв момент през 13 в. те били прогонени от своите земи и се преселили в западно направление. В резултат болшинството от тях се заселили в Полша и Русия. Хазарите днес са известни като ашкенази. Тъй като евреите ашкенази само са приели юдаизма, те не са истински евреи, във всеки случай не са евреи по кръв…

Така че, когато мислите за евреите, особено свързаните с Израел, имайте предвид, че съществува голяма разлика между сефарадите и ашкеназите. Те не са един и същ народ. Те са разделени социално, политически и особено расово”.

Д-р Моше Цукерман (Moshe Zuckermann) от Университет в Тел Авив (катедра по история) дава обяснение на тези въпроси, с думите:

„Ционизмът  винаги е искал да създаде „израелска” идентичност, но реалностите постоянно оспорват този стремеж и го опровергават, и независимо от това колко упорито ционизмът се опитва да изфабрикува „израелска” идентичност дори и със сила, резултатът е, че „израелска” идентичност не съществува”. Д-р Цукерман продължава с думите: „Никога не може да има уникална култура и цивилизация, която да е различна от културата на местните общности, с които те живеят. С други думи, културата на юдеите, които живеят сред арабите, е отражение на арабската култура, както културата на немските евреи отразява немската култура, и така нататък”.

С други думи д-р Цукерман признава, че основните съставки за изграждането на еврейска нация като цяло липсва, тъй като евреите са само религиозна група. Те нямат общ език, нямат обща история, нямат обща култура, нямат обща територия, нямат общ произход и нямат обща икономическа система за формиране на нация, която може да има правото на самоопределение.

А сега за официалния статус на Халаха́ в държавата Израел. В съвременната държава на евреите изцяло религиозните писания Тора и Талмуд се признават за един от източниците на гражданското право (!), на които се опират съдиите, в това число и при тълкуване на законодателството, прието от Кнесета. Тоест, Израел може да се смята до голяма степен за теократична държава, в която религиозните канони имат статут на официални закони.

Макара формално Израел да не се явява клерикална държава, фактически юдаизмът изпълнява функцията на държавна религия и служи за фундамент на държавната идеология на ционизма, откъдето неговото влияние се разпространява над държавно-политическата и социалната сфера в Израел. Така всички въпроси относно личния статус на гражданите се решават от съдилищата на равините, действащи на основата на талмудическото право.

Граждански брак в Израел не съществуваше до скоро (а и приетият едва през 2010 г. закон е твърде несъвършен и ограничаващ свободното бракосъчетание на болшинството от населението), въпреки че 63% или 2/3 от възрастното еврейско население на Израел подкрепя разрешаването на гражданските бракове. Парадирайки навсякъде със своята „демократичност”, която съществува там по-скоро като маска, отколкото като реалност, израелската държава на практика лишава своите граждани от едно от основните човешки права – правото на свободно създаване на семейство без оглед на националност и религия. Ситуацията е парадоксална: държавата не признава никакви бракове освен религиозните, и същевременно признава светските бракове, сключени от евреи извън пределите на Израел. Поради тази причина днес всяка пета двойка избира алтернатива на официалния брак: граждански брак зад граница, брак с помощта на реформистки равин, консервативен равин или посредством светска церемония, оформяне на брак в чуждестранно консулство, сключване при адвокат на договор за съвместен живот. Много въобще се отказват от формалното оформяне на връзката и живеят без каквато и да е процедура и регистрация.

Гражданите, принадлежащи към признатите в Израел религиозни общини, могат да встъпват в брак само с изповядващите същата религия, но не и с представители на други религии (колко демократично!). В съответствие със законите на държавата Израел въпросите, свързани с бракосъчетанията и разводите на евреите, се намират в изключителния монопол на ортодоксалния равинат. Израелският закон гласи: „Бракът и разводът на евреите в Израел се провеждат по закона на Тора (които са създадени преди повече от две хиляди години и отразяват мисленето и светогледа на онези прастари общества – В. К.) и се намират в правото на специалното съдопроизводство на равинатските съдилища”.

Монополът, даден на равината по въпросите на браковете и разводите, води до положение, при което много граждани, желаещи да сключат религиозен или граждански брак, но не ортодоксален, а реформистки или консервативен, не могат да се бракосъчетаят по тяхно желание, тъй като законът го забранява.

Съгласно законите на юдейската религия (както и на исляма), отразени в официалното законодателство, статутът на жените в брака не е равен на този на мъжете и е значително по-нисък. Неравенството се изразява във финансовите отношения в рамките на брака и във възмоожностите за изход от брака. Това е отражение на патриархалното минало и в никакъв случай не е пример за модерно мислене и законодателно творчество, и няма нищо общо с демократизма, с който Израел се хвали. Например, за процедурата на развод (гет) в юдейското право, което е в сила по отношение на браковете в Израел, е необходимо разрешението на мъжа, но не и на жената. Без неговото съгласие разводът е невъзможен.

Едва през 2010 г. бе приет закон, легализиращ граждански бракове, според който обаче в такъв брак могат да встъпват само нерелигиозни граждани. Този закон все още не позволява сключването на бракове между представители на различните религии и конфесии, което, казано по-просто, означава, че евреин не може да се бракосъчетае с неевреин. Законът определя като нерелигиозен този гражданин, който не е евреин, мюсюлманин, друз или не принадлежи към която и да е от християнските общини и ако религиозният съд не е приел друго решение по въпроса. Тоест, законът за гражданските обхваща незначителна част от еврейското общество, докато за останалите той не важи. През 2011 г. бе регистриран и първият граждански брак в държавата Израел! Бившият заместник-председател на Върховния съд Mishael Heshin обаче рязко се противопоставя на новия закон:„Този закон създава  низша каста от хора с не религиозна принадлежност, и несправедливо укрепва религиозния елит, давайки му допълнителни правомощия”.

Равинатът играе значителна роля в обществено-политическия и културния живот на страната, особено в областта на просвещението. Религиозните учебни заведения съставляват около 30% от всички средни учебни заведения в Израел. В редица градове на страната (Тел-Авив, Йерусалим, които представляват и два от общо шесте административни окръга, и др.) в събота (шабат) не работи общественият транспорт, много летища са затворени и т. н.

В равинското право съществува положението „агуна” (прикована жена), т.е. жена, чийто мъж е изчезнал, но няма доказателства, че е мъртъв. Докато не се открият такива доказателства, тя остава агуна, свързана с изчезналия си мъж и нямаща възможност да встъпи в нов брак.

Ако мъжът откаже да даде на жена си „гет” (развод според равинското право), тя също става агуна и не може да встъпи в нов брак. Ако въпреки това се омъжи отново, според равинския кодекс тя извършва прелюбодеяние, което носи трагични последствия за нейните деца.

И в двата случая всички деца, родени в резултат на забранена от непосредствените религиозни указания връзка на такава жена с друг мъж, се считат за мамзер, т.е. копелета. Практическите последствия от такъв негативен статус се състоят в това, че мамзерите, съгласно Халаха́, могат да встъпват в брак само с мамзери (подобно на структурирането на индийските касти, при които представител на дадена каста може да встъпи в брак само със себеподобен, но не и с такъв от друга каста). Подобен статут получават и техните деца и по такъв начин той се предава на следващите поколения. Ако мъж откаже да признае своето бащинство, то детето ще бъде записано като мамзер и ще попадне в общоизраелския списък с лица, встъпването в брак на които е ограничено.

Халаха́ забранява да се използва вино, за което съществува подозрение, че може да бъде използвано от иноверци в техните религиозни обряди (наистина, какво очарователно „доверие” имат евреите към представителите на други религии)! Съществува също така и постановление на мъдреците, според което вино, което е отворено от неевреин или за което не е известно кой го е отворил (следователно може да бъде отворено от друговерец), е забранено за употреба. Тези забрани спадат към кодекса от религиозни предписания, наречени кашрут, свързани с видовете храна, нейното приготвяне, съхранение и употреба (Kosher). Те спадат към законите хуким, представляващи демонстрация на Божията воля, които нямат рационално обяснение и на които човек трябва да се подчинява без да пита защо.

Юдаизмът оказва огромно влияние върху гражданското законодателство в еврейската държава. В Израел, забележете, официално са забранени браковете на евреи с неевреи! Трудно може да се намери по-добър пример за толкова откровен расизъм, при това във формата на открита държавна политика. Вероятно причината за това е, че евреите смятат неевреите за по-низш вид, сравнявайки ги с животни. Повече информация за това дълбоко вкоренено от религията убеждение ни дава равин Елияу Есас (Eliyahu Essas), който тълкува някои постановки на еврейските свещени писания:

„Опитвайки се да намерят доказателство, че бракът на евреин с нееврейка е невъзможен, нашите Учители го анализират първоначално като изключителен случай. В процеса на анализ обаче те доказват, че изключение от това правило не може да има.
Нашите Учители дават един особен пример с шифха, т.е. – прислужница, която живее в еврейски дом, знае забраните на Тора и не ги нарушава, освен това тя трябва да умее да води домакинството в съответствие със законите на Тора.
В Талмуда се прави изводът: евреинът не трябва да се жени за нея, (ако тя не е преминала процедурата гиюр – преминаване към еврейството). Като продължение на тези мисли те правят аналогията: това е толкова невъзможно, колкото е невъзможен брак с животно…

Ще призная, че вероятно в тази история с шифха, където достойната прислужница се „сравнява” с магаре (което в юдаизма се смята за мръсно, нечестиво животно – В. К.) има известен неприятен вкус”, завършва поученията си рав Елияу Есас. Освен това той ни разкрива и тайната, поради която неевреинът не е пълноценен човек за разлика от евреина. Тази тайна се нарича допълнителна еврейска душа:

„Пред всеки евреин и пред целия народ на Исраел, Всевишният е поставил определени задачи и цели. За да можем да ги осъществим, Той ни е дал Тора (в която разкрива мъдростта си). А за да имаме възможност да приемем тази Негова мъдрост, Той е създал духовен съсъд – „допълнителна” душа.

Нея  (допълнителната душа – В. К.) при раждането получава детето, майката на което е еврейка, или неевреин, след като е взел решение за присъединяване към еврейския народ, завършил процеса си на правилния, по законите на Тора гиур. Тази тема е подробно обсъдена в книгата „Зоар“ (глава Насо”).

„Първата дума – „дух” (в оригинала на иврит – руах), се дава в единствено число. Руах е един от етажите на човешката душа.

Втората дума – „души” (в оригинала на иврит – нешамот) е употребена в множествено число. В единствено число нешама означава висок етаж на душата. От това следва, че етажът руах при евреите е един и, следователно – такъв имат и неевреите. Докато нешама не е една, те са минимум две (една допълнителна)”.

Рави Есас обяснява още, че привилегията да носят втора, допълнителна, специална душа имат само евреите. На въпрос дали у гой (еврейска дума за неевреин, иноверец, езичник), който се отнася добре с евреите и ги защитава от нападките на антисемитите, има допълнителна душа той отговаря така:

„Допълнителната еврейска душа… не е награда за никакви заслуги. Това е специален потенциал, някакво, образно казано, „специално устройство”, обезпечаващо възможността за справяне с тази духовна работа, изпълнението на която Творецът е възложил на еврейския народ.

Поради това „допълнителна” душа, като добавка към общочовешката, имат само евреите, у всеки евреин. Те я получават непосредствено от майката-еврейка или при успешно завършване на процеса на осъзнат и истински гиюр (присъединяване към еврейския народ), осъществен в пълно съответствие със законите на Тора.

Пред другите народи Всевишният е поставил други (записани в Тора) задачи. За тяхната реализаця „допълнителна” душа не е необходима. Затова представителите на други народи нямат такава. Именно това (отсъствието на „допълнителна” душа) и отличава неевреина от евреина”.

„ЦАРЯТ Е ГОЛ” или НИЩЕТАТА НА СЪВРЕМЕННОТО ИЗКУСТВО

Без съмнение днешното изкуство е отражение на отношенията, които господстват в модерното общество – меркантилизъм, постигане на печалби без оглед на средствата, консуматорска мания, подклаждана от търговците чрез тотална реклама. Поставено в тази неблагоприятна свръхкомерсиализирана среда, то мутира от продукт с художествена стойност до нискокачествена търговска стока. Причините за тази колосална девалвация е много проста – тези, които потребяват тая стока – финансовият елит – не разполагат със сетивните възприятия и критерии да я оценят. Това позволява да им бъде пробутан всякакъв боклук. Ситуацията е подобна на тази от периода на Великите географски открития, когато европейските авантюристи предлагат евтини и нискокачествени дрънкулки на невежите диваци, получавайки в замяна злато и скъпоценни камъни. От този гешефт в крайна сметка страда самото изкуство, както и хората, които го ценят в истинските му измерения.

Терминът изкуство съдържа в себе си възвишена конотация, но в днешно време предизвиква единствено асоциации с финансов оттенък и скандален привкус. Днес изкуство не е творческата материализация на най-възвишените представи на гения, а способността да пласираш продукта си с помощта на рекламата на възможно най-високата цена. Тоест, тук вече става дума само за търговия, та дори и за чиста спекула.

Изкуството – всепризнатата кралица на всички човешки деятелности, коронованата особа на световната култура, днес е в позицията на прислужница на користни спекуланти. Изкуството – този Олимп на човешкия гений – от изключително трудно превземаем връх, по силите само на най-достойните единици, днес е място за нечистоплътни оргии на тълпи от естетически осакатени бездарници.

Подходящ пример за настоящия казус с преобръщането на критериите в изкуството е приказката „Новите дрехи на царя”, която, разбира се, не е възникнала случайно. Познатата фабула разказва за ловки измамници, които „ушиват” за лекомисления и самовлюбен монарх дрехи, уж направени от специална материя, която, видите ли, не може да бъде забелязана от глупците и некадърниците. Предупредени пресметливо за чудния „ефект” да отсява умните от празноглавите, който уж притежавал модерният плат, свидетелите на това шарлатанство не смеят да споделят простата истина за голотията на своя владетел, страхувайки се да не се изложат. Днес имаме същата конфигурация – „творци”, които произвеждат нещо без никаква стойност, финансово обезпечени, но културно неграмотни консуматори и мълчаливо мнозинство, което, под страх да не бъде заподозряно и обвинено в естетическа некомпетентност, спотаява в себе си очевидния факт, че „царят е гол”, т. е. съвременното изкуство е дезавуирано от собствената си немощ. Това дава възможност на парвенющината и бездарието да излязат в настъпление и да се развихрят. Всеки упрек срещу царящия културен нихилизъм е посрещан от глутниците на тези advocatus diaboli с френетични анатеми и „разпни го”. Също като в приказката некомпетентни и користни адепти на съвременното изкуство се опитват да ни убедят, че негативното отношение спрямо безобразните му проявления се дължи на непознаване на неговата същност, характер и др. под. Преведено това означава, че който не примира от екстаз пред неговите продукти, е лишен от въображение, интелект, духовност, естетическа чувствителност и не е способен да прозре дълбокия замисъл на автора, да оцени вътрешната, скритата красота на произведението му. Естествено, това е все същата уловка от посочената приказка – който не вижда „дрехите”, е некомпетентен и глупав. Наистина, каква удобна формула за оправдаване на бездарието!

В съвремието изкуството се явява изцяло елемент от икономическите отношения производство-потребление, губейки основни черти от своята същност – естетизъм, духовност, красота, съвършенство, хармония, симетрия, реализъм, образност, майсторство. От арбитър, следящ да не бъде размита границата между красивото и грозното, от възпитател на естетически идеи и понятия, то се превръща в проста пазарна стока, предмет на покупко-продажба. От сублимен творчески акт на естетически надарен субект, стремящ се да пресъздаде красотата на природата, на човека и на човешката душа по възможно най-реалистичен начин, то е сведено до ролята на предмет, предназначен да задоволи низките щения на комплексирани сноби. Гротескният вид, който днешното изкуство е придобило, е в пълно съответствие с жалката му длъжност на пазарен продукт – абсолютен сурогат, непълноценен заместител на класическото изкуство. Допуснали сме тази най-възвишена проява на човешкия дух и гений да бъде принизена дори и под нивото на обичайните потребителски артикули, в които ако не естетика, то присъства поне качество на материалите и изработката. За съжаление в съвременното изкуство отсъства както красотата, така и прецизността на направата. Всъщност, чрез одиозния си облик то отразява в пълна степен естетическата импотентност на шарлатаните, занимаващи се с неговото производство, и на потребителите на този пошъл ерзац.

Изкуството днес се е превърнало в елемент от интериора, в част от модерното обзавеждане, и често се избира според цвета на стените, мебелите и останалите аксесоари в дома. Нерядко галериите са посещавани от купувачи, които водят със себе си своя консултант-дизайнер, който ги съветва какво точно да изберат, за да подхожда на съществуващото вътрешно оформление в тяхното жилище. Ролята на изкуството вече е сведена до функцията на луксозен предмет, символизиращ преди всичко определен статус, а наличието, или по-скоро отсъствието, на художествени качества е абсолютно пренебрегван показател. Което пък е добре дошло за страдащите от естетическа дисфункция примитиви, възползващи се от отпадането на непреодолимите иначе за тях ограничения – критичността на взискателния потребител на изкуство.

Освен индикатор за общественото положение на притежателя си, съвременното изкуство е и форма на инвестиция. Непрекъснато растящите му цени, предизвикват масова еуфория у хората с търговски нюх и амбиции. Всеки купувач може да е сигурен, че днешното му капиталовложение в такъв продукт, утре ще се отплати, прибавяйки солиден процент печалба. Но това не говори по никакъв начин за художествената стойност на тези изделия, защото от тях по правило се интересуват предимно меркантилни типове, гонещи финансови облаги, без да се интересуват от естеството на търгуваната стока. Най-запалени играчи на борсата за модерно изкуство са новобогаташите от Катар, Русия, Китай и Индия, които с тези си завоевания си печелят известност и престиж, а и немалко пари, което е най-важният фактор, разбира се.

Издигналите се в някои случаи от нищото (което може да е похвално, ако е постигнато по честен начин), а понякога и със съмнителни средства тузари, бързат да манифестират финансовата си състоятелност със скъпи покупки – автомобили, яхти, имоти, острови, замъци, а защо не и изкуство. Последното е за тях само част от мероприятието за себедоказване чрез демонстративно излагане на прясно набавените материални придобивки. Затова и художествените качества не са от значение – важна е цената, и ако тя е сензационна, всеобщото внимание е гарантирано, което е и целта на обичайния себичен грандоман. Тъй като естетическите критерии са премахнати като маловажни и дори непотребни за крайния потребител, вече всичко, съпроводено с подходяща реклама, може да бъде провъзгласено за изкуство. И когато светът вижда, че абсолютен художествен брак се котира на пазара с такива високи стойности, това се превръща в модел за подражание. Това е особено привлекателно за творческите инвалиди, които могат да прогресират само в условията на такава естетическа недостатъчност. Ето, този е механизмът, чрез който бездарието се превръща в еталон.

Проблемът не би бил толкова сериозен, ако засягаше само пряко замесените лица – бездарния творец, хитрия търговец и наивния богаташ. Но в днешният свят, в който царстват медиите, които формират и канализират обществените вкусове, цялата тази позорна спекула бива широко огласявана с акцент върху баснословната стойност на поредния фабрикат, наблягайки непременно и върху „гениалността” на неговия автор. За повечето хора средствата за масова информация са единственият прозорец към света, който изгражда техните представи и светоусещане, определя посоката на техните мисли, настроения и реакции. Това предопределя и налагането на днешните модни вкусове и естетическа визия в масовото съзнание. Така извратените взаимоотношения в света на съвременното изкуство, макар и на пръв поглед стоящи далеч от бита на средностатистическия гражданин, чрез посредничеството на медиите оказват пагубно влияние за изграждането у него на дефектни критерии.

Медиите с особена охота публикуват информацията от света на съвременното изкуство, разчитайки на страстта на публиката към сензационни новини. Тя бива поглъщана със същата подсъзнателна ирационална пристрастеност, както и известията за природни катастрофи, пътно транспортни произшествия, социални катаклизми, финансови измами, масови убийства, борсови спекулации и престъпления от всякакъв род. За средствата за масово осведомяване няма никакво значение каква е новината – важен е рейтингът, който ще произведе за медията, и, разбира се, средствата от реклами, които ще привлече. Актуалните новости за съвременното изкуство, предлагани на публиката, са само средство за спечелване вниманието на аудиторията, както и всички останали новини. И колкото са по-пикантни, т. е. свързани със секс, наркотици, изневери и най-вече – с пари, толкова по-популярна става медията. А светът на модерното изкуство изобилства от такива пикантерии, защото то реално се издържа от тях. Самото изкуство тук е забърсано под килима – останали са само екстравагантността, оригиналнеченето, пародията, позата, сензацията, ексцентричността.

В опита си да отбраняват с всички средства кощунствените деяния на съвременните творци, техните верни апологети прибягват до различни прийоми. Един от любимите им е трикът с т. нар. „индивидуализъм” или „индивидуален подход”. С него се цели да се даде обяснение на уродливите изделия, които днес висят позорно в галериите за съвременно изкуство, представяни за „шедьоври” на „велики художници”. Тезата е, че това било личното виждане на автора, който по този начин показвал собствения си поглед върху света и събитията. Жалък опит за оправдаване творческата импотентност! Защото не индивидулният подход прави твореца, а способността му да обективизира чрез изкуството си своите идеи в доставяща естетическо наслаждение реалистична форма.

По силата на природните закономерности всички хора са различни и притежават свои отличителни характеристики. Това определя и различния им подход при извършването на обичайните дейности. Всички шофьори карат автомобилите си по специфичен начин, но не индивидуалните различия в шофирането им ги прави шофьори, а способността им да управляват превозното средство. По същия начин художниците рисуват по различен начин, но това, което ги детерминира като художници, не е разнообразието в маниерите и методите им, а способността им да рисуват правилно, т. е. да изобразяват правдиво и убедително обектите. Едва когато някой усвои умението да рисува правилно, тогава той може да бъде определен като художник. А индивидуалният му подход ще служи просто да го различаваме от останалите художници, а не да го дефинираме като художник. Защото тези, които не умеят да рисуват правилно, го правят също по различен начин. Ако се ръководим само от това, че художник е този, който драска по своеобразен начин, тогава всеки бездарник може да бъде художник. Къде тук е критерият?

Издигането на индивидуализма в култ, придаването му първенстваща роля пред останалите задължителни критерии е дълбоко погрешно. Това води до превръщането на оригиналнеченото и ексцентризма във водещи мотиви за твореца.

Всички бездарници са бездарни по различен начин (т. е. всеки от тях е бездарен по свой си индивидуален маниер), но не различията ги правят бездарници, а неумението им да рисуват правилно, което е основен критерий. Отричането на това правило отваря вратите на изкуството за всякакви некадърници, които се крият зад мантрата „индивидуален подход” – т. е. „аз рисувам отвратително, не защото съм бездарен, а тъй като това е моето оригинално виждане за нещата”.

Тезата за „индивидуалния подход” всъщност е зле прикрит опит в изкуството да се промъкнат откровено посредствени негодяи, които с това се опитват да създадат впечатление, че в изкуството няма критерии. И е видно, че не малко хора се хващат на тази елементарна уловка.

Индивидуализмът не може да бъде решаващ критерий в никоя сфера и най-малко може да бъде такъв в изкуството. Все едно някой да се качи в автомобила и да започне да криволичи и да се блъска в каквото попадне на пътя му, обявявайки, че това не е по причина на неумението му да шофира, а е израз на неговия „индивидуален подход”. Значи тогава всеки може да бъде шофьор, щом като „индивидуалният подход” е поставен над всички критерии. Демонстрация на точно такава катастрофа, породена от неспособност, са „постиженията” в съвременното изкуство, където индивидуализмът е поставен на първо място. Всеки драска, каквото роди бездарния му и понякога болен мозък, оправдавайки се със собственото си виждане.

Друг фокус, чрез който се прави опит съвременното изкуство да бъде маскирано като… изкуство, е твърдението, че не било необходимо обектите да бъдат пресъздавани от творците в техните произведения възможно най-близко до реалния им облик, защото и с извънредно оскъдните си похвати и, меко казано, странни образи то, съвременното изкуство, успявало да предава послания. Само че това опростенчество е свело съвременното изкуство до свойството на обикновените пътни знаци, които с възможно най-прости средства и символи също излъчват определени послания. Това е доказателство, че ако надраскаме няколко фигури и някой разпознае в тях човешки форми, това не означава, че сме сътворили изкуство. В детските рисунки, табелите, пиктограмите, емблемите и пътните знаци също се разпознават разни обекти и без усилие можем да отгатнем замисъла им, но това не ги прави изкуство. Последното лесно се разпознава по висшата степен на майсторство, с която са пресъздадени образите и формите, нещо, което не може да се каже за пътните знаци и съвременното изкуство. Но ако за първите това е разбираемо и необходимо с оглед на тяхната функция, то за естетическата ограниченост, опростителство, банализиране и примитивизъм на съвременното изкуство няма никакво оправдание.

Ето как стоят нещата в днешното изкуство. Имате любимо ястие, което сте опитвали многократно и чийто вкус, вид, аромат, начин на приготвяне, съдържание и консистенция са ви прекрасно познати. Влизате в реномирано заведение, за което сте чували, че предлага изискани и добре приготвени храни и си поръчвате този ваш предпочитан специалитет. Когато ви го поднасят обаче, виждате и дори подушвате, че това въобще не е желаната от вас гозба. В чинията ви се мъдри нещо силно изгоряло, миришещо при това и на развалено, в което, доколкото можете да различите, даже не се съдържат необходимите продукти. Естествено, вие не бихте консумирали подобна помия и търсите сметка от управителя. Той, обаче, придружен от тълпа клакьори, се опитва да ви убеди, че изгорелият бълвоч е именно посоченото от вас ястие, че вие нямате вкус, че не разбирате от тези неща, че не сте в интелектуалното състояние да проумеете, че имате честта лично да опитате произведението на главния готвач – много известен кулинарен гений – който чрез него бил изразил индивидуалния си подход. По същия начин глашатаите на съвременното изкуство ни поучават с менторски тон, че грозното е красиво, бялото е черно, бездарието е гениалност, посредствеността е талант, безидейността е вдъхновение, асиметричността е симетрия, несъразмерността е пропорционалност, дисхармонията е благозвучие, примитивността е естетика, вулгарността е култура, безобразността е изкуство и т. н. Те ни убеждават, че в куриозно-парадоксалните драсканици се крие някаква особена красота – такава, каквато само „призваните” могат да видят; че в тях се съдържа дълбок смисъл; че те предават възвишени послания; че внушават велики идеи; че изразяват силни чувства, но ние, непросветените, не можем да се насладим на цялото това „богатство” защото сме невежи и безчувствени. Досущ като в приказката тези зомбирани индивиди се опитват да ни накарат да не вярваме на зрението, слуха и чувствата си, а да се доверим изцяло на тяхната преценка. Какво неописуемо нахалство!

Не е необходимо някакво извънредно умствено усилие, за да се отгатне причината за пословичната ненавист на модерните днес „творци” към красивото, към симетрията и реализма – ненавист, която флагрантно се откроява в умопомрачителните им до патологизъм творения. Първоизточникът на тази неприязън е комплексът, породен от проумяването на неспособността им да ги пресъздават в собствените си работи поради творческата си имбецилност. Това е непреодолима пречка пред реализацията им на пазара, затова задача от първа важност за тях е всички естетически критерии да бъдат омерзени и запокитени на бунището. Този регресивен процес е в ход от прекалено дълго време и днес се намира в заключителната си фаза. Днес имаме нещастието да сме свидетели на неговата кулминация, която ознаменува триумфа на посредствеността. Красотата е обругана и низвергната, защото дори само нейното съществувание е отрицание на инфантилните прояви на днешните производители на изкуство. Реализмът съвсем целенасочено и злоумишлено е охулен и злепоставен, защото се явява непостижим връх за паразитиращите натрапници. Той е абсолютен антипод на несръчните им експерименти и самото му присъствие ги денонсира категорично. Ако естетическите критерии, които с толкова любов и всеотдайност са градени от предишните поколения, бяха все още в сила, днес огромна част от статистите, подвизаващи се на художествената сцена, не биха могли да преживяват от бездарието си. Защото тези критерии са ситото, през което се отсяват некадърниците. Ето затова те толкова упорито бяха атакувани и торпилирани от ордите лишени от талант самозванци. Детронирането на тези критерии позволи на тия варварски пълчища да нахлуят в храма на изкуството и да му отмъстят за собственото си бездарие. Естетическите ценности, развивали се в продължение на хилядолетия, днес са безсрамно поругани от агентите на съвременното изкуство. Техните атрофирали креатури са стряскаща епитафия за една преждевременна кончина – тази на истинското изкуство!

Все пак, изхождайки от историческите закономерности, можем да предположим, че след дългия период на мракобесие и деградация, характеризиращ се с пълен упадък на критериите и стойностите, изкуството ще преживее отново своето прераждане, както това се случи в периода на Ренесанса. То отново ще се върне към изконните си ценности – хармония, симетрия, реализъм, естественост, художественост, стремеж към съвършенство, убедително представяне на стойностни идеи, способност да доставя естетическа наслада. Отново, изпразненият днес от съдържание термин изкуство, ще се изпълни с традиционния си смисъл и същност, правейки ни благословени свидетели на върховното майсторство на гениалния творец да пресъздава красотата в най-изящните й форми и багри. И изкуството пак ще възкръсне от пепелта на днешната разруха, защото „животът е кратък, а изкуството – вечно”.