„ЦАРЯТ Е ГОЛ” или НИЩЕТАТА НА СЪВРЕМЕННОТО ИЗКУСТВО

Без съмнение днешното изкуство е отражение на отношенията, които господстват в модерното общество – меркантилизъм, постигане на печалби без оглед на средствата, консуматорска мания, подклаждана от търговците чрез тотална реклама. Поставено в тази неблагоприятна свръхкомерсиализирана среда, то мутира от продукт с художествена стойност до нискокачествена търговска стока. Причините за тази колосална девалвация е много проста – тези, които потребяват тая стока – финансовият елит – не разполагат със сетивните възприятия и критерии да я оценят. Това позволява да им бъде пробутан всякакъв боклук. Ситуацията е подобна на тази от периода на Великите географски открития, когато европейските авантюристи предлагат евтини и нискокачествени дрънкулки на невежите диваци, получавайки в замяна злато и скъпоценни камъни. От този гешефт в крайна сметка страда самото изкуство, както и хората, които го ценят в истинските му измерения.

Терминът изкуство съдържа в себе си възвишена конотация, но в днешно време предизвиква единствено асоциации с финансов оттенък и скандален привкус. Днес изкуство не е творческата материализация на най-възвишените представи на гения, а способността да пласираш продукта си с помощта на рекламата на възможно най-високата цена. Тоест, тук вече става дума само за търговия, та дори и за чиста спекула.

Изкуството – всепризнатата кралица на всички човешки деятелности, коронованата особа на световната култура, днес е в позицията на прислужница на користни спекуланти. Изкуството – този Олимп на човешкия гений – от изключително трудно превземаем връх, по силите само на най-достойните единици, днес е място за нечистоплътни оргии на тълпи от естетически осакатени бездарници.

Подходящ пример за настоящия казус с преобръщането на критериите в изкуството е приказката „Новите дрехи на царя”, която, разбира се, не е възникнала случайно. Познатата фабула разказва за ловки измамници, които „ушиват” за лекомисления и самовлюбен монарх дрехи, уж направени от специална материя, която, видите ли, не може да бъде забелязана от глупците и некадърниците. Предупредени пресметливо за чудния „ефект” да отсява умните от празноглавите, който уж притежавал модерният плат, свидетелите на това шарлатанство не смеят да споделят простата истина за голотията на своя владетел, страхувайки се да не се изложат. Днес имаме същата конфигурация – „творци”, които произвеждат нещо без никаква стойност, финансово обезпечени, но културно неграмотни консуматори и мълчаливо мнозинство, което, под страх да не бъде заподозряно и обвинено в естетическа некомпетентност, спотаява в себе си очевидния факт, че „царят е гол”, т. е. съвременното изкуство е дезавуирано от собствената си немощ. Това дава възможност на парвенющината и бездарието да излязат в настъпление и да се развихрят. Всеки упрек срещу царящия културен нихилизъм е посрещан от глутниците на тези advocatus diaboli с френетични анатеми и „разпни го”. Също като в приказката некомпетентни и користни адепти на съвременното изкуство се опитват да ни убедят, че негативното отношение спрямо безобразните му проявления се дължи на непознаване на неговата същност, характер и др. под. Преведено това означава, че който не примира от екстаз пред неговите продукти, е лишен от въображение, интелект, духовност, естетическа чувствителност и не е способен да прозре дълбокия замисъл на автора, да оцени вътрешната, скритата красота на произведението му. Естествено, това е все същата уловка от посочената приказка – който не вижда „дрехите”, е некомпетентен и глупав. Наистина, каква удобна формула за оправдаване на бездарието!

В съвремието изкуството се явява изцяло елемент от икономическите отношения производство-потребление, губейки основни черти от своята същност – естетизъм, духовност, красота, съвършенство, хармония, симетрия, реализъм, образност, майсторство. От арбитър, следящ да не бъде размита границата между красивото и грозното, от възпитател на естетически идеи и понятия, то се превръща в проста пазарна стока, предмет на покупко-продажба. От сублимен творчески акт на естетически надарен субект, стремящ се да пресъздаде красотата на природата, на човека и на човешката душа по възможно най-реалистичен начин, то е сведено до ролята на предмет, предназначен да задоволи низките щения на комплексирани сноби. Гротескният вид, който днешното изкуство е придобило, е в пълно съответствие с жалката му длъжност на пазарен продукт – абсолютен сурогат, непълноценен заместител на класическото изкуство. Допуснали сме тази най-възвишена проява на човешкия дух и гений да бъде принизена дори и под нивото на обичайните потребителски артикули, в които ако не естетика, то присъства поне качество на материалите и изработката. За съжаление в съвременното изкуство отсъства както красотата, така и прецизността на направата. Всъщност, чрез одиозния си облик то отразява в пълна степен естетическата импотентност на шарлатаните, занимаващи се с неговото производство, и на потребителите на този пошъл ерзац.

Изкуството днес се е превърнало в елемент от интериора, в част от модерното обзавеждане, и често се избира според цвета на стените, мебелите и останалите аксесоари в дома. Нерядко галериите са посещавани от купувачи, които водят със себе си своя консултант-дизайнер, който ги съветва какво точно да изберат, за да подхожда на съществуващото вътрешно оформление в тяхното жилище. Ролята на изкуството вече е сведена до функцията на луксозен предмет, символизиращ преди всичко определен статус, а наличието, или по-скоро отсъствието, на художествени качества е абсолютно пренебрегван показател. Което пък е добре дошло за страдащите от естетическа дисфункция примитиви, възползващи се от отпадането на непреодолимите иначе за тях ограничения – критичността на взискателния потребител на изкуство.

Освен индикатор за общественото положение на притежателя си, съвременното изкуство е и форма на инвестиция. Непрекъснато растящите му цени, предизвикват масова еуфория у хората с търговски нюх и амбиции. Всеки купувач може да е сигурен, че днешното му капиталовложение в такъв продукт, утре ще се отплати, прибавяйки солиден процент печалба. Но това не говори по никакъв начин за художествената стойност на тези изделия, защото от тях по правило се интересуват предимно меркантилни типове, гонещи финансови облаги, без да се интересуват от естеството на търгуваната стока. Най-запалени играчи на борсата за модерно изкуство са новобогаташите от Катар, Русия, Китай и Индия, които с тези си завоевания си печелят известност и престиж, а и немалко пари, което е най-важният фактор, разбира се.

Издигналите се в някои случаи от нищото (което може да е похвално, ако е постигнато по честен начин), а понякога и със съмнителни средства тузари, бързат да манифестират финансовата си състоятелност със скъпи покупки – автомобили, яхти, имоти, острови, замъци, а защо не и изкуство. Последното е за тях само част от мероприятието за себедоказване чрез демонстративно излагане на прясно набавените материални придобивки. Затова и художествените качества не са от значение – важна е цената, и ако тя е сензационна, всеобщото внимание е гарантирано, което е и целта на обичайния себичен грандоман. Тъй като естетическите критерии са премахнати като маловажни и дори непотребни за крайния потребител, вече всичко, съпроводено с подходяща реклама, може да бъде провъзгласено за изкуство. И когато светът вижда, че абсолютен художествен брак се котира на пазара с такива високи стойности, това се превръща в модел за подражание. Това е особено привлекателно за творческите инвалиди, които могат да прогресират само в условията на такава естетическа недостатъчност. Ето, този е механизмът, чрез който бездарието се превръща в еталон.

Проблемът не би бил толкова сериозен, ако засягаше само пряко замесените лица – бездарния творец, хитрия търговец и наивния богаташ. Но в днешният свят, в който царстват медиите, които формират и канализират обществените вкусове, цялата тази позорна спекула бива широко огласявана с акцент върху баснословната стойност на поредния фабрикат, наблягайки непременно и върху „гениалността” на неговия автор. За повечето хора средствата за масова информация са единственият прозорец към света, който изгражда техните представи и светоусещане, определя посоката на техните мисли, настроения и реакции. Това предопределя и налагането на днешните модни вкусове и естетическа визия в масовото съзнание. Така извратените взаимоотношения в света на съвременното изкуство, макар и на пръв поглед стоящи далеч от бита на средностатистическия гражданин, чрез посредничеството на медиите оказват пагубно влияние за изграждането у него на дефектни критерии.

Медиите с особена охота публикуват информацията от света на съвременното изкуство, разчитайки на страстта на публиката към сензационни новини. Тя бива поглъщана със същата подсъзнателна ирационална пристрастеност, както и известията за природни катастрофи, пътно транспортни произшествия, социални катаклизми, финансови измами, масови убийства, борсови спекулации и престъпления от всякакъв род. За средствата за масово осведомяване няма никакво значение каква е новината – важен е рейтингът, който ще произведе за медията, и, разбира се, средствата от реклами, които ще привлече. Актуалните новости за съвременното изкуство, предлагани на публиката, са само средство за спечелване вниманието на аудиторията, както и всички останали новини. И колкото са по-пикантни, т. е. свързани със секс, наркотици, изневери и най-вече – с пари, толкова по-популярна става медията. А светът на модерното изкуство изобилства от такива пикантерии, защото то реално се издържа от тях. Самото изкуство тук е забърсано под килима – останали са само екстравагантността, оригиналнеченето, пародията, позата, сензацията, ексцентричността.

В опита си да отбраняват с всички средства кощунствените деяния на съвременните творци, техните верни апологети прибягват до различни прийоми. Един от любимите им е трикът с т. нар. „индивидуализъм” или „индивидуален подход”. С него се цели да се даде обяснение на уродливите изделия, които днес висят позорно в галериите за съвременно изкуство, представяни за „шедьоври” на „велики художници”. Тезата е, че това било личното виждане на автора, който по този начин показвал собствения си поглед върху света и събитията. Жалък опит за оправдаване творческата импотентност! Защото не индивидулният подход прави твореца, а способността му да обективизира чрез изкуството си своите идеи в доставяща естетическо наслаждение реалистична форма.

По силата на природните закономерности всички хора са различни и притежават свои отличителни характеристики. Това определя и различния им подход при извършването на обичайните дейности. Всички шофьори карат автомобилите си по специфичен начин, но не индивидуалните различия в шофирането им ги прави шофьори, а способността им да управляват превозното средство. По същия начин художниците рисуват по различен начин, но това, което ги детерминира като художници, не е разнообразието в маниерите и методите им, а способността им да рисуват правилно, т. е. да изобразяват правдиво и убедително обектите. Едва когато някой усвои умението да рисува правилно, тогава той може да бъде определен като художник. А индивидуалният му подход ще служи просто да го различаваме от останалите художници, а не да го дефинираме като художник. Защото тези, които не умеят да рисуват правилно, го правят също по различен начин. Ако се ръководим само от това, че художник е този, който драска по своеобразен начин, тогава всеки бездарник може да бъде художник. Къде тук е критерият?

Издигането на индивидуализма в култ, придаването му първенстваща роля пред останалите задължителни критерии е дълбоко погрешно. Това води до превръщането на оригиналнеченото и ексцентризма във водещи мотиви за твореца.

Всички бездарници са бездарни по различен начин (т. е. всеки от тях е бездарен по свой си индивидуален маниер), но не различията ги правят бездарници, а неумението им да рисуват правилно, което е основен критерий. Отричането на това правило отваря вратите на изкуството за всякакви некадърници, които се крият зад мантрата „индивидуален подход” – т. е. „аз рисувам отвратително, не защото съм бездарен, а тъй като това е моето оригинално виждане за нещата”.

Тезата за „индивидуалния подход” всъщност е зле прикрит опит в изкуството да се промъкнат откровено посредствени негодяи, които с това се опитват да създадат впечатление, че в изкуството няма критерии. И е видно, че не малко хора се хващат на тази елементарна уловка.

Индивидуализмът не може да бъде решаващ критерий в никоя сфера и най-малко може да бъде такъв в изкуството. Все едно някой да се качи в автомобила и да започне да криволичи и да се блъска в каквото попадне на пътя му, обявявайки, че това не е по причина на неумението му да шофира, а е израз на неговия „индивидуален подход”. Значи тогава всеки може да бъде шофьор, щом като „индивидуалният подход” е поставен над всички критерии. Демонстрация на точно такава катастрофа, породена от неспособност, са „постиженията” в съвременното изкуство, където индивидуализмът е поставен на първо място. Всеки драска, каквото роди бездарния му и понякога болен мозък, оправдавайки се със собственото си виждане.

Друг фокус, чрез който се прави опит съвременното изкуство да бъде маскирано като… изкуство, е твърдението, че не било необходимо обектите да бъдат пресъздавани от творците в техните произведения възможно най-близко до реалния им облик, защото и с извънредно оскъдните си похвати и, меко казано, странни образи то, съвременното изкуство, успявало да предава послания. Само че това опростенчество е свело съвременното изкуство до свойството на обикновените пътни знаци, които с възможно най-прости средства и символи също излъчват определени послания. Това е доказателство, че ако надраскаме няколко фигури и някой разпознае в тях човешки форми, това не означава, че сме сътворили изкуство. В детските рисунки, табелите, пиктограмите, емблемите и пътните знаци също се разпознават разни обекти и без усилие можем да отгатнем замисъла им, но това не ги прави изкуство. Последното лесно се разпознава по висшата степен на майсторство, с която са пресъздадени образите и формите, нещо, което не може да се каже за пътните знаци и съвременното изкуство. Но ако за първите това е разбираемо и необходимо с оглед на тяхната функция, то за естетическата ограниченост, опростителство, банализиране и примитивизъм на съвременното изкуство няма никакво оправдание.

Ето как стоят нещата в днешното изкуство. Имате любимо ястие, което сте опитвали многократно и чийто вкус, вид, аромат, начин на приготвяне, съдържание и консистенция са ви прекрасно познати. Влизате в реномирано заведение, за което сте чували, че предлага изискани и добре приготвени храни и си поръчвате този ваш предпочитан специалитет. Когато ви го поднасят обаче, виждате и дори подушвате, че това въобще не е желаната от вас гозба. В чинията ви се мъдри нещо силно изгоряло, миришещо при това и на развалено, в което, доколкото можете да различите, даже не се съдържат необходимите продукти. Естествено, вие не бихте консумирали подобна помия и търсите сметка от управителя. Той, обаче, придружен от тълпа клакьори, се опитва да ви убеди, че изгорелият бълвоч е именно посоченото от вас ястие, че вие нямате вкус, че не разбирате от тези неща, че не сте в интелектуалното състояние да проумеете, че имате честта лично да опитате произведението на главния готвач – много известен кулинарен гений – който чрез него бил изразил индивидуалния си подход. По същия начин глашатаите на съвременното изкуство ни поучават с менторски тон, че грозното е красиво, бялото е черно, бездарието е гениалност, посредствеността е талант, безидейността е вдъхновение, асиметричността е симетрия, несъразмерността е пропорционалност, дисхармонията е благозвучие, примитивността е естетика, вулгарността е култура, безобразността е изкуство и т. н. Те ни убеждават, че в куриозно-парадоксалните драсканици се крие някаква особена красота – такава, каквато само „призваните” могат да видят; че в тях се съдържа дълбок смисъл; че те предават възвишени послания; че внушават велики идеи; че изразяват силни чувства, но ние, непросветените, не можем да се насладим на цялото това „богатство” защото сме невежи и безчувствени. Досущ като в приказката тези зомбирани индивиди се опитват да ни накарат да не вярваме на зрението, слуха и чувствата си, а да се доверим изцяло на тяхната преценка. Какво неописуемо нахалство!

Не е необходимо някакво извънредно умствено усилие, за да се отгатне причината за пословичната ненавист на модерните днес „творци” към красивото, към симетрията и реализма – ненавист, която флагрантно се откроява в умопомрачителните им до патологизъм творения. Първоизточникът на тази неприязън е комплексът, породен от проумяването на неспособността им да ги пресъздават в собствените си работи поради творческата си имбецилност. Това е непреодолима пречка пред реализацията им на пазара, затова задача от първа важност за тях е всички естетически критерии да бъдат омерзени и запокитени на бунището. Този регресивен процес е в ход от прекалено дълго време и днес се намира в заключителната си фаза. Днес имаме нещастието да сме свидетели на неговата кулминация, която ознаменува триумфа на посредствеността. Красотата е обругана и низвергната, защото дори само нейното съществувание е отрицание на инфантилните прояви на днешните производители на изкуство. Реализмът съвсем целенасочено и злоумишлено е охулен и злепоставен, защото се явява непостижим връх за паразитиращите натрапници. Той е абсолютен антипод на несръчните им експерименти и самото му присъствие ги денонсира категорично. Ако естетическите критерии, които с толкова любов и всеотдайност са градени от предишните поколения, бяха все още в сила, днес огромна част от статистите, подвизаващи се на художествената сцена, не биха могли да преживяват от бездарието си. Защото тези критерии са ситото, през което се отсяват некадърниците. Ето затова те толкова упорито бяха атакувани и торпилирани от ордите лишени от талант самозванци. Детронирането на тези критерии позволи на тия варварски пълчища да нахлуят в храма на изкуството и да му отмъстят за собственото си бездарие. Естетическите ценности, развивали се в продължение на хилядолетия, днес са безсрамно поругани от агентите на съвременното изкуство. Техните атрофирали креатури са стряскаща епитафия за една преждевременна кончина – тази на истинското изкуство!

Все пак, изхождайки от историческите закономерности, можем да предположим, че след дългия период на мракобесие и деградация, характеризиращ се с пълен упадък на критериите и стойностите, изкуството ще преживее отново своето прераждане, както това се случи в периода на Ренесанса. То отново ще се върне към изконните си ценности – хармония, симетрия, реализъм, естественост, художественост, стремеж към съвършенство, убедително представяне на стойностни идеи, способност да доставя естетическа наслада. Отново, изпразненият днес от съдържание термин изкуство, ще се изпълни с традиционния си смисъл и същност, правейки ни благословени свидетели на върховното майсторство на гениалния творец да пресъздава красотата в най-изящните й форми и багри. И изкуството пак ще възкръсне от пепелта на днешната разруха, защото „животът е кратък, а изкуството – вечно”.

СЪВРЕМЕННОТО ИЗКУСТВО – ТРИУМФ НА ПОСРЕДСТВЕНОСТТА

„Изкуството – това е правене на пари”.  Анди Уорхол

Теорията за нищетата на съвременното изкуство, която ще бъде представена в това изложение, се основава на предпоставката, че в днешно време този феномен (изкуството), представляващ част от общочовешката култура, изживява дълбока криза на ценностите и критериите. Следите от тази разрушителна деградация могат да бъдат открити във всяка художествена галерия, театрален салон, музикална сцена, кинозала, музей, изложба на изящно или пластично изкуство и всякакви други културни институти и форуми, представящи произведения на съвременни автори. Навсякъде ставаме свидетели на безформени, лишени от идея, стил и съдържание продукти, при които липсват естествена жизненост, понятна логичност и вътрешна взаимосвързаност, които са осакатени от отсъствието на дух, хармония и реалистична симетрия. Обратнопропорционална на техните художествени достойнства обаче, е широката им реклама, придобила мащабите и формата на всеобща пропаганда, която ни убеждава, че тук става реч за „истинско” изкуство.

Тъй като предмет на това изследване е онази част от човешката деятелност, която общоприето се нарича изкуство, нека първо в съгласие с подхода на Томас Хобс, определим какво съдържание изпълва този термин.

Какво всъщност е изкуство? Всички мислим, че знаем отговора на този въпрос, но това е по-скоро интуитивно усещане. Когато се наложи да го дефинираме, се оказва, че задачата е доста сложна.

Може ли всичко, което нарича себе си изкуство, да е такова наистина? Дали всеки продукт, създаден със средствата и похватите, използвани традиционно в художественото творчество, може да бъде определен като изкуство? Може ли всеки, който борави с четката и материалите на художника, да бъде художник; всеки, който чука с длето по камъка – скулптор; всеки, който може да пише – писател; всеки, който тича по сцената – актьор; всеки, който умее да нотира – композитор; всеки, който е в състояние да римува – поет?

Отговорът, разбира се, е отрицателен. Защото не четката и палитрата правят художника, и не платното, с механично нанесени по него бои, правят от картината произведение на изкуството.

Изкуството е определен вид човешка дейност, чрез който творческият субект демонстрира, обективизира своите способности, естетически усет и отношение към света и живота. Чрез произведенията си творецът прави достъпно за непосредствено възприемане от другите хора своето виждане за заобикалящата го действителност, своите идеи, представи, светоусещане и идеали. Несъмнено творческата личност притежава много по-обострени естетически възприятия, много по-високи оценъчни критерии и силна чувствителност по отношение на красивото и грозното от повечето хора. Именно тази изключителна естетическа чувствителност и тънък нюх към изящното, съчетана със забележителна и рядка дарба да ги възпроизвежда достоверно в своите художествени творби, дефинира творецът на изкуство и го разграничава от занаятчията (който също заслужава уважение за своя труд и прецизност) или практикуващия каквато и да е друга дейност. Такъв творец може да бъде само притежаващият извънредно богат вътрешен мир индивид, умеещ да го пресъздава умело в достатъчно разбираема и привлекателна за наблюдателите форма. Без съмнение личности с такъв извънмерен и фин усет към естетическото, комбиниран с чудесната способност да го изобразяват подобаващо чрез образи или звуци, предизвикващи у аудиторията адекватни усещания и реакции, се срещат твърде рядко. Именно поради това изкуството има и трябва да има висока стойност.

И все пак, защо художествените галерии днес са пълни с безвкусни, аморфни и гротескни предмети, които в някои случай са откровено отблъскващи (http://en.wikipedia.org/wiki/My_Bed)? Защо, при все че след съзерцанието на такива обекти нашите естетически възприятия и необходимости остават неудовлетворени и получават усещането за празнота, за нещо липсващо, а понякога и за погнуса (http://en.wikipedia.org/wiki/Artist’s_shit), те биват френетично възхвалявани от критика и медии? Защо, въпреки тяхната очевидна неубедителност, непривлекателност и откровена посредственост, стойността им е баснословна и често се измерва в милиони? На какво се дължи тази вакханалия на бездарността и безвкусицата?

Всички хора имат вродени способности, които с известно усъвършенствуване могат да бъдат развити до полезни за тях и за обществото качества. В следствие на тези фактори те стават добри инженери, готвачи, пилоти, зидари, търговци, математици, компютърни специалисти, лекари, мениджъри, дипломати, военни и т. н. Има и такива, които никога не откриват своето призвание. Възможностите ни несъмнено са ограничени в не много широка сфера, извън която не можем да бъдем достатъчно компетентни. Спъват ни както унаследените, така и придобитите в процеса на личния ни жизнен опит умения, които съвсем естествено са лимитирани в някакви рамки. Ето защо не всички могат да разбират и да създават изкуство, както не всички могат да бъдат атлети или философи. Още повече, че за изкуството се изискват много специфични качества като изтънчен вкус, фин нюх, висока чувствителност, силно развити естетически възприятия, каквито очевидно притежават малцина. Затова и твърде малко са тези, които могат да оценяват достойнствата на художествените творби (макар и мнозина да претендират, че умеят да го правят). Повечето от нас са пасивни консуматори на произведения на изкуството независимо дали го осъзнават или желаят. Така, както футболните запалянковци се наслаждават на уменията на играчите, но без самите да владеят достатъчно добре тази игра, нито пък да могат да я оценяват с критериите на истинските специалисти.

Безспорен факт е, че броят на хората, които притежават необходимите качества и опит да оценят по достойнство едно художествено произведение е ограничен. Още по-малко пък са творческите личности, способни да създадат истинско творение на изкуството. Това неминуемо предизвиква вакуум в културното пространство, поради невъзможността търсенето на художествени произведения да бъде задоволено с качествена продукция. Очевидно, слабото предлагане не би могло да задоволи апетита на постоянно нарастващата армия от новоизпечени богаташи, ако се взимат под внимание естествено съществуващите у всеки истински творец уникални естетически възприятия и дълго формираните критерии за физическото сътворяване на една творба, както и стандартите за нейното оценяване. Но гладът на снобите за вещи, с които да демонстрират своето благосъстояние и да притъпяват комплексите си, не може да остане незаситен. Пазарът, включително и на произведения на изкуството, не търпи дефицити. Празнината бива запълнена с изделия със съмнително качество, които поради липсата на подходящ критериен арсенал у купувачите, лесно биват пласирани на изгодни цени. Така изкуството се превръща в стока, чиято стойност се определя не от нейните художествени достойнства, а от мода, тенденции, течения, рекламиране, суетност, снобизъм. Произведенията на изкуството вече се принизяват до обикновени обекти на покупко-продажба, машинно изработени в някоя фабрика. Но това не е далеч от истината. Ниският оценъчен инструментариум на основните потребители на съвременно изкуство – набързо издигнали се парвенюта, разполагащи с излишни средства и с чувство за малоценност в изобилие – позволява да им се предлагат продукти, които представляват откровена халтура, но с етикет „изкуство”. Ефектът е като при далтонист, оценяващ багрите на някое цвете.

Изгода от подобен естетически дефицит имат преди всичко две категории хора – фабрикуващите този комерсиален кич (претендиращи да са дейци на изкуството) и неговите пласьори (съдържателите на галерии, музеи, аукциони, изложбени зали за модерно „изкуство”). Техните общи интереси предопределят и съвместните им действия по широко и активно популяризиране на предметите на тази по същество търговска дейност, в която истинското изкуство отдавна вече не е печеливша марка, нито пък търсен бранд. На преден план са изтикани онези фабрикати, които със своята екстравагантност, абсурдност и скандалност привличат общественото внимание, насочвайки фокуса му към притежателите си. За търсещия интереса и признанието на публиката сноб това е добра инвестиция, осигуряваща му подходяща реклама. Така в перфектна симбиоза съществуват бездарният самозванец, неизменният спекулант и малокултурният милионер (разбира се, не всички хора, притежаващи милиони, са културни невежи), който няма нищо против да се раздели с известна сума в замяна на няколко минути медийна слава. Чрез тази система от порочни взаимоотношения обаче, се налага ново разбиране, нова концепция за изкуството, която въобще не отговаря на така дълго изгражданите оценъчни норми и критерии на нашата култура. Подмяната на тези ценности се извършва пред нашите очи в реално време. Изкуството е принизено до най-обикновен обект на търговски сделки и то реагира на пазарната конюнктура със забележителна адаптивност, превръщайки се в проста стока.

Тази духовна стагнация може да се оприличи на ситуацията от приказката, в която измамници пробутват на наивния монарх дрехи, направени от … нищо, под предлог, че само глупците не могат да видят изяществото на уж ушитите от тях одежди. Измамата има успех, тъй като никой не смеел да изкаже открито, че в действителност не вижда никакви дрехи, просто защото такива наистина няма, от страх да не бъде уличен в глупост. По същия начин пред страха да не бъдем обявени за културни инвалиди с ампутирани естетически възприятия, ние предпочитаме да мълчим и да продължаваме да търпим тази подигравка с изкуството, която ни се предлага като проява на модерна художествена мисъл и творчество.

Актьори уринират на сцената и показват гениталиите си на публиката (http://eg.ru/daily/cadr/8612/), в художествени галерии се инсталират писоари и тоалетни като част от експозициите (http://en.wikipedia.org/wiki/Fountain_(Duchamp), ), море от кръв, разпънати на кръст голи тела, гениталии, изтръгнати вътрешности, мозъци, изкормени животински трупове представят творчеството на поредния талантлив художник (http://artrepriza.ru/isk/328-teatr-orgij-i-misterij-germana-nitcha.html), статуя на уринираща полицайка е в авангарда на съвременното изкуство (http://www.monitor.bg/article?id=276047 ), неприбрани постели с разхвърляни използвани презервативи и изцапани с кръв панталони (http://en.wikipedia.org/wiki/My_Bed), пенис, прикован към дъска (http://en.wikipedia.org/wiki/Sarah_Lucas, http://raichel.org/articlesRaichel/Museums/SarahLucas.html), консервирани екскременти (http://en.wikipedia.org/wiki/Artist’s_shit) и консумация на такива (http://www.slovo.bg/old/litforum/123/atelie.htm) – това са само малка част от художествените произведения на модерния поп-арт. Всички лимеси, стожери и ориентири вече са разрушени. Досегашната им ограничителна роля вече не е нужна за новото превъплъщение на изкуството като изцяло пазарен продукт. Неговата мисия вече не е да облагородява, да бъде коректив на обществените представи за красиво и грозно, за добро и зло. То вече не е дух и идеал, а материална вещ, разменна единица, чиято стойност днес се измерва не с естетически критерии, а единствено с пари.

Изкуството е мъртво, а цивилизацията е навлязла в период на културен хиатус*, от който няма да останат никакви стойностни духовни и естетически свидетелства за бъдещите поколения.

*Хиатус (археол.) – слой без археологически находки в границите на културния пласт. Означава прекъсване между два културни слоя или две археологически култури.

КРИТИКА НА СЪВРЕМЕННОТО ИЗКУСТВО

Несъмнено модерното изкуство е ярко и забележимо явление на съвременния културен хоризонт. Това, което го прави толкова популярно, е неизменното му присъствие в нашето ежедневие. Неговите проявления са се превърнали в твърде познати, фамилиарни образи, в икони на нашето време. То ни гледа от кориците и страниците на списания, вестници и книги, от телевизионния и компютърния екран, от плакати и афиши, от реклами и билбордове. Може да се види дори в обществени учреждения и места за отдих и забавление. За разлика от класическото изкуство, поставено своевременно в миманса, съвременното е излязло далеч извън музеите и галериите и шествува победоносно по света. Благодарение на широката си застъпеност и всеобхватност то е станало наш инстинкт, наша втора природа, която предопределя вкусовете и избора ни. А те се ограничават винаги от предлагането, което сега изцяло е съставено от продукти, произведени по модните днес тенденции. Както знаем, човешкото съзнание се обуславя от битието, от това, което го заобикаля. Когато сме обградени, дори обсадени от съвременно изкуство, ние започваме да мислим с неговите категории и критерии. То става нашата база за сравнение, чрез която измерваме и оценяваме културното пространство около нас.

Фокусът тук е върху онези, лежащи на повърхността най-актуални форми, проявления и тенденции, които определят модата в изкуството поне през последния век. Тяхната бодяща очите посредственост и естетическа нищета е симптом за тежката криза, в която е изпаднала световната култура. Изключително тревожна е безпардонността, с която бива налагана на обществото тази пошла симулация на художественост. И макар да се визира изкуството като цяло, за по добра нагледност ще използваме примери от живописта и нейния понятиен инструментариум.

Изкуството на новото време представлява лабилна и аморфна система, в която напълно отсъствува механизъм за отсяване на доброкачествените продукти от замърсителите. Това дава възможност всякакви безобразни изделия да бъдат манифестирани като изкуство и котирани на пазара за такива произведения. Създава се впечатление, че в тази сфера отсъствува и не е необходима оценъчна база, възоснова на която да се извърши критичен анализ на една творба. От това следва, че всичко, което си е самопоставило щампа „изкуство”, непременно е такова. Очевидно е, че подобна безкритичност и липса на критерии е недопустима, защото става благодатна почва за лумпенизация на изкуството и на културата като цяло. Плодовете на този хаос се проявяват в творенията на съвременните културтрегери и представляват пълно отрицание на самото изкуство.

Има една важна причина (освен финансовите облаги, разбира се, които са основният мотиватор на днешните дейци на изкуството), поради която съвременното изкуство (колкото и общ да е тоя термин) се приема така благосклонно дори и в най-чудатите си форми, които го отдалечават безкрайно от истинските прояви на такова – толкова далеко, колкото са във функционално отношение близките иначе по звучене понятия стол и електрически стол. В огромна част от произведенията на изобразителното изкуство, създадени през последните сто години, пропорциите и перспективата, ако изобщо присъстват, са силно деформирани. Безпределно лесно е да се сътвори или наподоби такова изображение, защото за това практически не са необходими и не се спазват никакви правила и критерии. Но далеч по-трудно е да се изработи нещо, в което перспективата и пропорциите са стриктно спазени (или поне отклоненията от тях не дразнят възприятията), да му се придаде динамика, живот, да се одухотвори. Всеки, който може да държи четка, има зрение и разполага с необходимите пособия, може да нахвърля нещо върху платното. Липсата на критерии и коректив не позволява адекватна оценка на получения продукт и той спокойно може да бъде обявен за шедьовър, а създателят му – за гений, стига да бъде подходящо представен и достатъчно упорито натрапван на публиката. А изкуството трябва да бъде проява на съвършено владеене на материята, задълбочени познания за характеристиките на изобразявания предмет, много високи технически умения, обективно представяне на обекта или композицията от такива, фин естетически усет. Но сегашния критериен дефицит позволява на всеки, надраскал нещо, да се мери с авторитетите на модерното изкуство – просто защото и техните прословути изделия представляват откровени драсканици. Така всяка бездарна цапаница може да се равнява с друга такава, авторството на която принадлежи на някое популярно артистично име, която обаче с помощта на подходяща реклама е придобила широка известност и висока цена. Всеки може да се чувствува част от „елита”, съзнавайки, че разликата между неговия продукт и този, принадлежащ на някой прехвален творец, е само качеството на PR-а.

Но няма никаква причина да приветствуваме като творец всеки, който е хванал четката и е решил чрез нея да представи вижданията си. Първо, той може да няма таланта и уменията да го прави, и второ, дори и да притежава определени заложби, е възможно идеите му да са твърде ограничени и простовати. И в двата случая ще имаме някакъв продукт, но качеството му би било далече от истинското изкуство.

Тази оценъчна недостатъчност дава шанс на всякакви самозванци да се подвизават на това поприще. Фабрикатите им биват пространно популяризирани, защото ще донесат печалба не само на тях, но и на продавачите на „въздух”.

Низвергването на утвърдените естетически стандарти и критерии оставя много хора със съвсем погрешното впечатление, че с изкуство може да се занимава всеки, който пожелае. Мнозина мислят, че отношението към изкуството може да се сравни с това към вкусовете и ароматите – т.е. всеки си има свои лични предпочитания и се ръководи само от тях. Разликата обаче е съществена и се състои в това, че изкуството е напълно съзнателна творческа деятелност и като такава следва да се подчинява на определени критерии. Последните са формирани в продължение на хилядолетия и тяхното пренебрегване би било фатално. Резултатът от такова неглижиране би бил подобен на последствията от неспазването на установените архитектурни норми при проектирането и изграждането на здание – а именно колапс на конструкцията. Точно такъв ефект се наблюдава в съвременното изкуство вследствие на анархията, предизвикана от разрушаването на старата, дълго изграждана оценъчна система.

Изкуството на новото време представлява прогнила и паянтова постройка, която се крепи единствено от користни интереси и финансови изгоди. Причината да не бъде срутена досега е в унищожаването на естетическите критерии в общественото съзнание. Мерките и ориентирите предвидливо са отстранени, за да се пресече всяка възможност за правилно оценяване, което би разкрило несъстоятелността на модерното изкуство. Все едно при скок на дължина да не разполагаме с уред за измерване на разстояния. Тогава всеки от присъствуващите ще преценява резултатите от своята гледна точка и от позиция на собствените си пристрастия. Тоест, ще се получи пълен хаос. Ето такова е състоянието на изкуството в днешно време.

В голямо заблуждение е изпаднал онзи, който смята, че изкуството е нива, в която може да гази всеки. Въпреки че може да носи финансови облаги, никога те не могат да бъдат водещият мотив за неговите (на изкуството) истински прояви. Вдъхновение могат да бъдат само конкретни идеи и представи, които отразяват естетическите идеали на субекта. При това тези идеали не бива да бъдат посредствени и примитивни, като освен всичко друго трябва да са и великолепно майсторски и вярно пресъздадени.

Недопустимо е всеки, решил да изложи по един или друг начин циркулиращите в съзнанието му образи, да бъде творец. Не може виденията на някой болен или лишен от въображение разум, изобразени в най-груби, осакатени и неправилни форми, да се приемат за изкуство. Ако дори само за миг допуснем, че това е възможно, тогава излиза, че всеки би могъл да прави изкуство. А това е немислимо, направо абсурдно. Изкуство е само това, което демонстрира невероятна естетическа изтънченост и възвишен идеал за красота, съчетани с изумителна способност да ги представя чрез реалистични образи на публиката. А това е във възможностите на малцина. Ето защо изкуството е сцена, на която могат и имат право да се изявяват само избрани, докоснати от провидението хора.

Изкуството предполага и изисква много високо майсторство при реализация на творческия замисъл. Как тогава да приемем за такова онези продукти, които изглеждат излезли като че ли от изпод ръцете на невръстни деца или сътворени от примат с четка в ръка?

Стремежът към оригиналност, който е неизменно явление в проявленията на модерния art, въобще не може да бъде основополагащ мотив за твореца. Оригинално може да бъде и заливането на платното с кофа боя, но нима това е изкуство? Оригинално би било и възпроизвеждането на обектите с безобразно размазани и безформени контури или в обратно положение на обичайното им състояние. Но нима в това има и капка естетика? Тоест, оригиналнеченето не може да бъде самоцел и не може да бъде критерий за дефинирането на твореца. По скоро това е способ за прикриване на бездарността и за привличане вниманието на невежата публика, която в голямата си част също страда от естетически дефицит. Екстравагантността е отличителен белег на безидейността, естетическата недостатъчност, духовната нищета и техническата неграмотност на индивида. Тя е подсъзнателно средство за свръхкомпенсация на тия творчески и личностни недостатъци и комплекси.

Всяко творение всъщност е показател за състоянието и качеството на духовния мир, естетическата чувствителност и творческите способности на индивида. В този смисъл, разкривените, обезобразени и безформени продукти разкриват преди всичко душевна празнота и бездарие, ако не и болестно състояние. Но това важи с пълна сила и за наблюдателя. Ако той приема положително подобна творческа недостатъчност, значи неговия светоглед и естетически идеал са твърде нерафинирани и посредствени. Разбира се, съвсем нормално е не всички да притежават необходимите качества, подготовка, възпитание и заложби да създават и оценяват произведения на изкуството. В това няма нищо необичайно или обезпокоително. Както не би било странно, ако художникът не е добър виолончелист или маратонец.

Не съществува обществено значима човешка дейност, за която да няма установени норми и стандарти. Най-малко от всички такава неопределена материя може да бъде изкуството. То представлява изключително сложна творческа активност, най-висока степен на художествено майсторство, върховна проява на умения и талант, висша изява на човешкия дух, намиращ своята материализация в произведението на твореца. Само тия творения, които се доближават до съвършеното представяне на визирания обект или обекти, могат да заслужат правото да бъдат наречени изкуство. И тъй като всеки предмет от живата и нежива природа има три измерения, то, за да бъде той реалистично предаден, е необходимо да се борави извънредно умело с пропорциите и перспективата. Те са ръководещите отправни точки, реперите, с чиято помощ се определят качествата на получения продукт.

Както казахме, един от задължителните компоненти на истинското изкуство (в случая изобразителното) е спазването на обезателните принципи, които го характеризират като такова – пропорциите и перспективата, съобразявайки ги с естествените особености и характеристики на човешките възприятия. Те са оновополагащите способи за графична проекция, за изобразяване на триизмерни обекти върху равнинна повърхност така, че да бъде създадена илюзия за пространственост и триизмерност. Чрез този метод у наблюдателя се предизвиква представата, че съзерцава предметите в естествения им вид. Използването на техниката на перспективата, усъвършенствувана през Ренесанса, дава идеалната възможност за пресъздаване на пространствени елементи върху плоскост или каквато и да е повърхност чрез промяна на размерите им, изменения на техните очертания и форми, използване на светлосенките, обема, цвета, фактурата и др. с цел да се създаде у зрителя усещане за максимална близост до натуралния им облик. Без тях категорично няма изкуство, защото се явяват абсолютно наложителни критерии, по които бива оценявано едно произведение. Те са показател за техническото умение на твореца.

Но макар и задължителни, те не са достатъчни, понеже представляват само основата, върху която творческият субект трябва да изгради своята художествена конструкция. Те са като фундамента и грубия скелет, върху които архитекта построява своята сграда, чиято фасада и цялостен интериор обаче, зависят изцяло от неговото въображение. Така и творецът, използвайки перспективата и пропорциите като база, трябва да ги облече в багри и форми, които изразяват неговото светоусещане, представи и идеали. За да издигне едно здание архитектът е длъжен да се съобразява със строителните норми, които не са произволни, а са изведени от физичните закони. Той не може да избяга от тази зависимост, ако иска проектът му да не се превърне в руини. Въображението му не може да прекрачи тези граници, защото това би имало катастрофални последици. Следователно, установените правила са задължителни и само след тяхното изрично спазване идва ред на фантазията.

По същия начин стоят нещата и в изкуството. Стандартите в различните негови категории са установени (а и би трябвало да се развиват) след дълго търсене и след натрупването на много опит. Тези стандарти се основават на човешките възможности за пресъздаване на образи, звуци и идейни послания и на способността на хората да ги възприемат естетически и чисто физически. Ненужно е изкуство, което не може да бъде възприето от публиката. Ненужно е и това, което грубо дразни чувствителните ни възприятия. Няма смисъл и от такова, което не доставя естетическа наслада. Тези продукти, които стимулират само нашите първични инстинкти и емоции, също не могат да се нарекат изкуство. Изобщо, изкуството е най-висока степен на майсторство, върховна способност за предизвикване на висши естетически преживявания и впечатления. Произведения на изкуството са само онези творения, в които са съчетани изкусна изработка, сложност и трудност, дълбочина на изказа, вътрешна сила, красота, симетрия, перспектива и пропорционалност, изящество на детайлите.

Изкуството е възможно най-достоверното възпроизвеждане на образи и форми, каквато е и една от главните му задачи. Защото, ако се стремим да създаваме изображения, възможно най-отдалечени от първообраза, то това не би представлявало никаква трудност и следователно в тях няма да има никакво майсторство. Това би било в способностите на всеки, а изкуството е изкуство, именно защото е постижимо от малцина. Извънредно лесно е да не следваме естествените пропорции, форми и цветове на архетипа, а да работим напълно необуздано и в нехание за принципите и нормите. Но това е в пълна противоположност с основната задача на твореца – да бъде максимално правдив в отразяването на реалните параматри на своя модел. Ето тази формална истинност на продукта е един от най-важните критерии, определящи какво е изкуство и какво не.

Изкуството е волен полет на въображението, израз на свободата на духа. Но тази свобода в никакъв случай не е анархия и безпринципност, не е тотално скъсване с предшествуващите правила и канони. Революционният подход на отхвърляне на съществуващите традиции и закони и замяната им с напълно и радикално нови, няма място в изкуството. Неговото развитие се основава единствено на постепенна и плавна еволюция, в която старите норми и стандарти биват модифицирани и усъвършенствувани, за да станат още по-добри. За съжаление обаче, в съвременното изкуство се наблюдава точно такава революционна агресивност, която най-грубо и безцеремонно детронира предишните критерии и ги изпраща на гилотината. На тяхно място днес царства хаосът, който е благоприятна почва за избуяването на творчески инвалиди и спекулиращите с техните инстантни субпродукти гешефтари.

Мъртво ли е изкуството?

Разбира се, че не е. Винаги ще съществуват хора, които ценят красотата и умеят да я пресъздават живо и образно със средствата на изкуството. Но както винаги, така и днес те са твърде малко, а техните прекрасни произведения са удавени в океана от вулгарност, превърнала се в тривиално явление. Творбите им не достигат до масовата публика, чиито критерии сега се формират от осакатени в духовно, идейно и естетическо отношение креатури. Съвременното изкуство се е превърнало в територия, лишена не само от естетизъм, но и от нравственост. Красотата и етиката вече не са конвертируеми фактори в системата на модерните взаимоотношения в областта на търгуването с художествени изделия. Новият идеал, кумирът на нашето време са единствено парите и материалните придобивки, като цената за сдобиването с тях е без значение.

Изкуството днес е само стока.

ИМА ЛИ БОГ РАЗУМ

Най-големите проблеми, които крие в себе си Библията, са противоречието на редица нейни внушения със съвременните представи за структурата и функционирането на света, както и логическите несъответствия, иманентно съдържащи се в нейната религиозна концепция. Държа да подчертая, че това не са незначителни детайли и невзрачни подробности, а основни стълбове на библейската доктрина, без които тя би рухнала безнадеждно.

Представяйки тази логическа дисхармония на общественото внимание, аз бях съветван от своите опоненти да не се опитвам да тълкувам Светото писание от гледна точка на разума. Това, според тях, би бил грешен подход, тъй като Божиите дела не следвали логиката. Това ме накара да се замисля какво дава основание да се отказва на Господ разум.

Всеки път, когато се вгледам в истинските дела Божии (а не в тези, които му се приписват) – звездите, галактиките, планетите, Земята, хората, живите твари, растенията, микроорганизмите, атомите, аз виждам, че всичко съществува и функционира в ред и хармония. Нищо не се случва хаотично, спонтанно и произволно и във всяка частица, процес и явление има логика, защото всичко се подчинява на законите, наложени от Твореца на Всемира. Питам се тогава, защо, ако всички елементи от микро и макрокосмоса са взаимосвързани и работят според Божиите правила, които са толкова прости и логически проследими, аз трябва да вярвам на една книга, без съмнение писана от хора, която твърди, че нещата се случват без логика? Нима всички реални доказателства около мен с цялото им безкрайно изобилие могат да бъдат обезценени от няколко ексцентрични басни, в подкрепа на които няма никакви достоверни сведения? На какво трябва да вярвам – на химеричните писания на няколко простосмъртни грешници или на логиката на природните процеси, в която прозира цялото величие на Създателя? Срещу гениалния разум на Твореца, конструирал Универсума с толкова интелигентна логическа последователност, в който всичко е подредено и хармонично, стои една книга.

Е, питам аз, на въображението на нейните автори ли да се доверя или на неизброимите аргументи на Бог, които Той ни предоставя щедро с всяко свое творение, с всяка своя проява?

Бог е Разум, следователно делата Му се ръководят от логика, която е негова основна функция. Оттук следва, че всичко, което съществува и се случва в реалния свят, може да бъде обяснено по дедуктивен път с подкрепата на съответното количество информация. Единственото неудобство е недостигът ни на знания. Но всяка следваща крачка ни убеждава в правотата на тази аксиома. А ако у нещо липсва вътрешна логичност, значи то е продукт на човешкото несъвършенство, какъвто е и самата Библия.

КРИТИКА НА ИДЕЯТА ЗА БОГ – трета част. Парадоксът на “първородния грях”

Библейската интерпретация на Греха и въведената чрез нея постановка за “първородния грях” създават един неразрешим парадокс. Той се състои в следното: ако Господ е създал всичко, значи е създал и Греха. Щом Той е създал Греха, значи отговорността за всички грехове лежи върху Него, по същия начин както и заслугата за всички добрини се приписва Нему. Следователно няма основание Адам и Ева да бъдат обвинявани за нещо, което изначално е заложено у тях. Както не могат да бъдат укорявани, че притежават две ръце, една глава и т.н., тъй като те са им дадени от Създателя им. И тъй като Господ е създал Греха и го е поставил в тях (защото, ако не им е даден от Него, как е могъл да влезе в тях без Неговото знание и разрешение – все пак Той трябва да знае, вижда и контролира всичко), значи те не носят никаква отвественост, нито заслужават Божието проклятие и наказание. Тук библейската фабула е изпаднала в нелогичност, което всъщност е обичайно явление за цялото повествование, и е очевидно за критичния наблюдател.
От друга страна, ако, както твърдят някои тълкуватели, Бог не е създал Греха, а той Му е бил натрапен, то в такъв случай Той не е всесилен и всеможещ и не създател на Всичко, след като е допуснал Някой друг да прави неща и да Му ги налага. А това е в пълен разрез с основните постулати на юдео-християнската традиция за Бог като всевиждащ и всемогъщ.
За да изгладят (или по скоро да замажат) това противоречие някои апологети въведоха в употреба тезата, че Бог е дарил хората със “свободна воля” и с възможност да постъпват според собствените си желания. Това, според замисъла на тези advocatus Dei, означава, че те-хората, могат и трябва да носят отговорност за постъпките си. Аз съм напълно съгласен, че всеки трябва да отговаря за своите дела, но това въобще не премахва слабостите на тая догадка. Една от тях е, че щом Господ е създател на духа, живата и нежива материя и законите, по които те функционират, т.е. на Всичко, значи Той е създал и свободната воля и правилата, по които тя да се употребява. Така че дори и хората да действуват привидно свободно, техните дела не са самопроизволни, случайни и хаотични, а се подчиняват на строгите норми, наложени от Него (в което едва ли има някакво съмнение). Тези норми е невъзможно да бъдат престъпвани, защото са създадени от Божествената ръка (образно казано), което означава, че са вечни и ненарушими. Само земните закони могат да бъдат погазвани, тъй като са дело на несъвършени същества.
В корпуса на хипотезата за “свободната воля” зее още една съществена пукнатина. Библията твърди, че Бог създал Адам и Ева по свой образ и подобие:
“Рече Бог: да сътворим човек по Наш образ, (и) по Наше подобие” (Бит. 1:26).
“И сътвори Бог човека по Свой образ, по Божи образ го вътвори: мъж и жена ги сътвори” (Бит. 1:27)”.
По неведоми причини обаче Той не им дава възможност да узнаят най-важните неща, а именно що е Добро и що-Зло:
” 16.И заповяда Господ Бог на човека и рече: от всяко дърво в градината ще ядеш;
17. а от дървото за познаване добро и зло, да не ядеш от него (Битие 2:16-17)”.
Няма да се спирам на наивната идея, че притежаващи плът, и следователно несвършени същества, имащи по волята Божия редица физиологически нужди, страсти, нагони, недостатъци и недъзи могат да приличат на Съвършения Разум, на Върховната Сила. Също толкова парадоксално е, че от религиозна гледна точка свободата на волята предполага, че дори Всемогъщият Бог няма власт над индивидуалната воля (всемогъществото презумира абсолютна власт над ВСИЧКО, включително и над волята на всеки човек).
Извън това, нелогичността на тази теза произлиза от факта, че индивиди, лишени от способността да различават Добро и Зло, са практически непълноценни и неспособни на правилна преценка и адекватни решения (излиза, че Бог е сътворил Адам и Ева ментално малоценни). Такива хора не могат да имат адекватна представа за заобикалящия ги свят, а още по-малко да притежават свободна воля. Който има съмнения относно тая позиция, нека само си представи субекти, които нямат възможност да разграничават доброто от злото. Те няма как да знаят дали техните постъпки са добри или лоши, а трябва сляпо да се подчиняват на Божиите заповеди. Те не знаят най-важните неща, и на ментално ниво не стоят по-високо от неразсъдливите твари, така че тук и дума не може да става за “свободна” воля или за каквато и да е воля. Такива хора не могат да носят отговорност за постъпките си и не случайно биват изпращани в специализирани лечебни заведения.
Според Библията Адам и Ева са точно такива умствено недоразвити персони, които не осъзнават дори и че са чисто голи (едва когато вкусват от дървото на познанието “се отвориха очите на двамата, и разбраха, че са голи, па съшиха смокинени листа и си направиха препасници” /Битие 3:7/; това идва да покаже, че освен Доброто и Злото те не са знаели и нищо друго, т.е., били са абсолютно незнаещи), а какво остава за по-сериозна мисловна дейност. Те са като невръстни деца, непознаващи света около себе си и отношенията в него. Кой би посегнал на такава първична невинност? Освен библейския Бог, разбира се.
В тази връзка големият немски философ Георг Вилхелм Фридрих Хегел пише в своята “Философия на историята” следното: “Райското състояние на невинност е животинско състояние, а раят е парк, в който могат да останат само зверовете, но не и хората”.
Тезата за “свободната воля” е поредният опит да се помирят непримиримите вътрешни противоречия, създадени несъзнателно от авторите на Библията.

КРИТИКА НА ИДЕЯТА ЗА БОГ – втора част

Следващата логична стъпка в нашето библейско разследване е учението за т. нар. „първороден грях”, вината и последствията от който се прехвърлят автоматически на всички живели и живеещи на земята хора по силата на наследяването на осъдената от Бога и повредена от греха човешка природа.

Според първата книга от Библията „Битие” гл. 2-3 Господ заповядва на първите хора Адам и Ева, създадени от Него, да не откъсват плод от Дървото на Познанието: „И Господ Бог заповяда на човека, казвайки: От всяко дърво в градината свободно да ядеш; но от дървото за познаване доброто и злото, да не ядеш от него; защото в деня, когато ядеш от него, непременно ще умреш”. Но змията, която била коварна твар (по неведоми пътища тя е асоциирана в християнството от Йоан Богослов със Сатаната, въпреки че самата Библия не дава основание за това), изкушила нашите първородители и те престъпили Божията повеля, вкусвайки от забранения плод, получавайки при това способността да разпознават съвсем нови и непознати за тях до този момент категории-Добро и Зло. „И Господ Бог каза: Ето, човекът стана като един от Нас, да познава доброто и злото; и сега, за да не простре ръката си да вземе и от дървото на живота, да яде и да живее вечно, затова Господ Бог го изпъди от Едемската градина да обработва земята, от която бе взет”. Ето как се развива тази история според Библията:

„Тогава се отвориха очите и на двамата и те познаха, че бяха голи; и съшиха смокинови листа та си направиха препаски.

3:8 И при вечерния ветрец чуха гласа на Господа Бога, като ходеше из градината; и човекът и жена му се скриха от лицето на Господа Бога между градинските дървета.

3:9 Но Господ Бог повика човека и му рече: Где си?

3:10 А той рече: Чух гласа Ти в градината и уплаших се, защото съм гол; и се скрих;

3:11 А Бог му рече: Кой ти каза, че си гол? Да не би да си ял от дървото, от което ти заповядах да не ядеш?

3:12 И човекът рече: Жената, която си ми дал за другарка, тя ми даде от дървото, та ядох.

3:13 И Господ Бог рече на жената: Що е това, което си сторила? А жената рече: Змията ме подмами, та ядох.

3:14 Тогава рече Господ Бог на змията: Понеже си сторила това, проклета да си измежду всеки вид добитък и измежду всички полски зверове; по корема си ще се влачиш, и пръст ще ядеш през всичките дни на живота си.

3:15 Ще поставя и вражда между тебе и жената и между твоето потомство и нейното потомство; то ще ти нарани главата, а ти ще му нараниш петата.

3:16 На жената рече: Ще ти преумножа скръбта в бременността; със скръб ще раждаш чада; и на мъжа ти ще бъде подчинено всяко твое желание и той ще те владее.

3:17 А на човека рече: Понеже си послушал гласа на жена си и си ял от дървото, за което ти заповядах, като казах: Да не ядеш от него, то проклета да бъде земята поради тебе; със скръб ще се прехранваш от нея през всичките дни на живота си.

3:18 Тръни и бодли ще ти ражда; и ти ще ядеш полската трева;

3:19 С пот на лицето си ще ядеш хляб, докато се върнеш в земята, защото от нея си взет; понеже си пръст и в пръстта ще се върнеш.

3:20 И човекът наименува жена си Ева {Т.е. Живот.}, защото тя беше майка на всички живи.

3:21 И Господ Бог направи кожени дрехи на Адама и на жена му и ги облече.

3:22 И Господ Бог каза: Ето, човекът стана като един от Нас, да познава доброто и злото; и сега, за да не простре ръката си да вземе и от дървото на живота, да яде и да живее вечно, -

3:23 затова Господ Бог го изпъди от Едемската градина да обработва земята, от която бе взет.

3:24 Така Той изпъди Адама; и постави на изток от Едемската градина херувимите и пламенния меч, който се въртеше, за да пазят пътя към дървото на живота”.

Тук изниква въпросът: Ако Господ е Съвършен, тоест безгрешен (а Той задължително трябва да е такъв, за да бъде Бог) Той би трябвало да сътвори Адам и Ева така, както самият желае, без да прави грешки (защото грешките са присъщи само на стоящите по- ниско в небесната иерархия, както и на простосмъртните), които след това да Му се налага да поправя. Има се предвид, че творенията на Господ трябва да постъпват според зададените им от Него параметри, без да имат ни най-малка възможност да излязат от поставените им рамки. Те могат да действат само по Неговата воля, която е непоклатима и непристъпна. Ако следваме логиката, ще стигнем до извода, че престъпването на Божията воля е изключено, абсолютно невъзможно. Но Библията ни учи, че Адам и Ева са постъпили в разрез с нея, което пък противоречи на разбирането за Бог като всемогъщо същество.

Друго противоречие в тази част на книгата „Битие” съзираме в наивния момент на задаване на въпроси от Господ и техните отговори от страна на Адам и Ева. Ясно е, че за Бог не е нужно да търси своите чеда из градината, нито пък има нужда от техните отговори, защото Той трябва да знае всичко.

Но най-крещящата несъвместимост с утвърденото схващане за всезнаещия, справедлив и милосърден Бог е проклятието, което той отправя към собствените си чеда, и което според библейското сказание, противно на всяка логика, се пренася автоматично върху всички бъдещи човеци. В тази ситуация Божият гняв и коравосърдечност нямат граници и не признават никакви правила и здрав разум. Парадоксът се състои в това, че щом Адам и Ева са създадени от Бог, значи всички техни черти – характер, мислене, същност, душа, физика, поведение и т.н. се предопределят от Неговия замисъл и би трябвало нищо да не е в състояние да ги отклони от предначертания им от Него път. Следователно отговорност за техните постъпки носи Той и няма никакъв смисъл в приписването им на вина, която следва да се търси у техния Творец.

Редно е да запитаме също така и защо, ако Бог знае всичко, той не знаел как ще постъпят собствените Му чеда? Или след като вижда всичко, защо не е видял какво замисля коварната змия и как ще се поддадат на нейната съблазън нашите праотци?

Силно неприятно впечатление обаче прави отмъстителността на Бог и садистичната безпощадност, с която той наказва Адам и Ева, ярко контрастиращи на благостта, снизходителността и милосърдието, които Му се приписват. Първо, няма никакво основание да бъдат санкционирани, при това толкова жестоко първите хора, които в крайна сметка са подвластни единствено на Неговата, а не на собствената си воля. Второ, в абсолютно противоречие на всяка логика и на представата ни за Него, той пренася проклятието си върху всички следващи поколения, които са предварително осъдени на мъки и страдания без дори да са се родили все още и, следователно, без да са извършили какъвто и да е грях.

Това ли е Господ, за който е казано във втората книга на Мойсей „Изход” гл. 34.:

«6.Господ, Господ, Бог човеколюбивий и милосърдний, дълготърпеливий, многомилостивий и истинний…

7. Който пази (правдата и показва) милост в хиляди поколения, Който прощава вина, престъпление и грях»;

– в книгата на Неемия гл.9.: «Но ти си Бог, Който обича да прощава, благ и милосърден, дълготърпелив и многомилостив»;

– в книгата на пророк Иоиля «Раздирайте сърцата си, а не дрехите си, и се обърнете към Господа, вашия Бог; защото Той е благ и милосърден, дълготърпелив и многомилостив, и съжалява за злочестината».

Примерите за венцеславене на Божието милосърдие, дълготърпеливост и простителност (способност за прощаване), които услужливо и в изобилие ни дава Билията, са неизброими. Но когато внимателният читател се взре в делата Божии, той вижда рязко разминаване с хвалебствените дитирамби. В делата си Бог наказва жестоко, убива, проклина, осакатява, и както казва библейския текст: «Който за вината на бащите наказва децата и децата на децата до трета и четвърта рода» (Изход гл. 34.) .

Това е несъвместимо с идеята за състрадателност, справедливост, снизходителност, опрощение, благородство, великодушие, доброта, търпимост, човеколюбие и благосклонност, каквито с право се изискват от всяко човешко същество, и като пример за които ни се предлага Божието дело, което при взискателен прочит се оказва в противоречие с тия морални категории.

Все пак трябва да имаме предвид, че т. нар. Свети писания са писани от хора, които са въплатили в тях своята представа за Божествения Разум, формирана от условията на обкръжаващата ги среда и от предшестващи ги вярвания. Ето затова Бог не е виновен за деянията, които Му биват приписвани от люде, познаващи слабо дори своя ограничен свят и неспособни да проумеят истинската Му същност. Каквито впрочем сме и ние, живеещите в ХХI век.

КРИТИКА НА ИДЕЯТА ЗА БОГ – първа част

Искам да уточня, че тук не се подлага под съмнение самото съществувание на Бог, а единствено библейската представа за Него, разширена и допълнена от християнските теолози и превърната в непоклатима и неприкосновена догма от църковната институция. Фундаменталният въпрос “има или няма Бог” не е в компетенциите на автора, поради което и не се повдига и разглежда в настоящото критично изследване.

Основните положения, залегнали в представата за Бога, изградена в библейските писания, са че Той е всезнаещ, всевиждащ и всеможещ. Това е неделимата “света троица” от условия, на които трябва да отговаря “нещо” или “някой”, за да претендира за божествения трон. Липсата дори и на едно от тях нарушава задължителния актив от качества, които детерминират Бог и го отличават от всички останали същества, независимо дали обитават земния, подземния или небесния свят. Казано по друг начин, Бог трябва да Вижда абсолютно всичко от миналото, настоящето и бъдещето; трябва да Може абсолютно всичко, при това да го прави безгрешно и безупречно и трябва да Знае също абсолютно всичко от началото на света до самия му край. Само този, който отговаря на всички тия специфични белези, може да бъде Бог, защото Той е Съвършен. Именно абсолютното съвършенство е основната специфична особеност, разграничаваща Бог от всички останали създания, които освен изначалното си несъвършенство, са и негови творения.

Освен това концепцията за Бог, въведена в употреба от Библията и установена от християнската богословска традиция, Го представя като създател на всички неща – на Вселената с всички небесни тела, на живата и неживата материя и на законите, според които функционира целият Всемир от най-малките градивни частици до най-големите космически обекти. Бог наблюдава и контролира всички явления и процеси в създадения от Него свят. Следователно Той е началото и края, Той е създателят и заличителят, Той е всичко и навсякъде, Той вижда, знае и може всичко, и нищо и никой не се ражда или умира, не се движи или стои неподвижно, тоест нищо не се случва извън Него и без Неговото знание и санкция. Принципът е, че който отговаря на тези ръководещи и първостепенни характеристики, Той е Богът, а всички останали сме Негови създания и се раждаме, живеем, мислим, постъпваме и умираме по Неговата воля и по Неговите закони.

Това са основните компоненти, които моделират библейския образ на Бог, извън които всичко друго е ерес и противоречи на каноничните максими.

Това вече не е стария възглед за езическите елински божества, притежаващи досущ човешки характери, недъзи и несъвършенства, които се различават от хората само по това, че са безсмъртни и обладават определени, непосилни за човека възможности (макар и това да не е малко). Тук става дума за класическия библейски Бог, за съвсем различна концепция, за напълно отделен модел.

Изхождайки от тези основополагащи за проумяването на библейския Бог постановки, които едва ли някой би оспорил, ние сме в правото си да заключим, че щом Бог е създател на всички неща и те съществуват по Неговите правила, значи Той е и първопричина за всичко случващо се в необятния Космос. А от това следва, че Той е ответствен за всичко, включително и за всички събития и явления на Земята. Тъй като Доброто и Злото са част от това Всичко, съставен елемент от Божието дело, значи Той е отговорен и за тях. На какво основание тогава Доброто се приписва Нему, а Злото на други сили, мисля е резонен въпрос, който следва да се зададе на защитниците на тая теза.

Но ако все пак някой държи да освободи Господ от бащинство върху Злото, той трябва да признае, че щом То не е божие дело, значи е създадено от някой друг. Това означава, че този някой друг има поне същата сила и власт като Бог и може наравно с Него да създава неща по свое усмотрение, без да се съобразява с волята Му. Щом Бог не е могъл да се противопостави на този Някой, създал Злото в противоречие с Неговото желание, значи Господ не е всесилен, всемогъщ, значи Неговата сила е крайна и ограничена.

Ако някой създава нещо пряко божието желание, то този Някой не е ли по-силен от Бог (а дали не е и създател на самия Господ)?

Ако някой прави нещо, с което ние не сме съгласни, но не можем да му се противопоставим и той продължава да го върши, не означава ли това, че той е по-силен от нас?

А щом Този, когото наричаме Бог, не е творец на всичко и не е всемогъщ, то с какво право нему се приписват божествени черти и характеристики и с какво право се назовава Бог, след като не отговаря на едни от най-важните условия, поставени от самата Библия и от християнската теологическа традиция?

Друг полемичен въпрос, който ще разследваме в следващата публикация, е учението за т. нар. „първороден грях”, вината и последствията от който се прехвърлят автоматически на всички живели и живеещи на земята хора по силата на наследяването на осъдената от Бога и повредена от греха човешка природа.